Седеше, загледан в напрегнатата тъмноока млада жена, която се бе наклонила напред и все още стискаше изстиналата чаша, а лъскавата коса, закриваше голяма част от лицето ѝ.
После се извърна към Мадлин с въпросителен поглед.
Тя леко сви рамене, устните ѝ трепнаха в едва забележима усмивка. Сякаш го подканяше да действа.
Погледна отново към Ким:
– Добре. Хайде да се върнем към основния въпрос. С какво мога да ти помогна?
Глава 4
Като ковчег
Оказа се, че това, което иска Ким, е Гърни да я последва до апартамента ѝ в Сиракуза, където са всички материали, свързани с проекта. Идеята бе той да ги види лично: кореспонденцията с потенциалните кандидати, двете предварителни интервюта, които беше провела и предала като част от предложението си, плановете за предстоящите интервюта, договора с Руди Гец от РАМ ТВ, концепцията за общото позициониране и промоционалното копие на поредицата, които беше подготвила. Така той щеше да има възможност да разгледа всичко, да добие представа за проекта, да ѝ каже кое според него звучи истинно и кое – не.
Гърни не изпитваше почти никакво желание да шофира до Сиракуза, което впрочем важеше за повечето от нещата, които вършеше през последните месеци, не че вършеше много. Но си даде сметка, че това е най-бързият начин да се отърве от задължението си към Кони Кларк. Щеше да отиде, да хвърли едно око, да си каже мнението. Така дългът ще е изпълнен. „Голямата услуга“ към Кони ще е факт. А той ще може да пропълзи обратно в бърлогата си.
Гърни беше разпечатал от Google указания как да стигне до къщата на Ким, в случай че изгуби от поглед колата ѝ. Според тях разстоянието може да се вземе за час и четиридесет и девет минути, но по двете магистрали почти нямаше движение, а малката мазда пред него рядко намаляваше до допустимото ограничение.
Ако беше в по-добро настроение, Гърни сигурно щеше да се наслади на пътуването. Минаваха през хълмиста местност с множество ливади и горички, буйни потоци, наскоро разорани за пролетната сеитба полета, традиционни силози и боядисани в червено плевни. При състоянието му в момента тези пасторални гледки се сливаха във влажен и кален пейзаж – запустяла земеделска земя на фона на противното време. Първите впечатления от околностите на Сиракуза само подсилиха мрачните му мисли. Припомни си информация, която бе чел някъде – че градът е разположен в близост до езерото Онондага, известно като едно от най-замърсените в Америка. В ума му изскочи спомен от детството в Бронкс – спомен за Ийстчестър Бей, по чийто мрачен плавателен канал непрекъснато кръстосваха шлепове и влекачи. Заливът беше замърсено с мазут и нефтени петна продължение на Лонг Айлънд Саунд, където сякаш не можеше да вирее нищо освен гнусни водорасли и отвратителни кафяви раци – праисторически, черупчести, неядливи и щъкащи навсякъде същества, само при мисълта за които косъмчетата по ръцете му и до днес настръхваха.
Ким слезе от магистралата и Гърни я последва. Навлязоха в квартал със стари занемарени постройки, в който не се виждаха ясни маркировки за отделните зони и ограничения. Минаха покрай разнородна смесица от малки еднофамилни къщи; по-стари и просторни сгради, сега разделени на множество апартаменти; мрачни магазинчета и пустеещи открити пространства, оградени с мрежи.
На един ъгъл, където продаваха пица за вкъщи, маздата свърна в малка странична уличка и спря пред къща в стил „Арчи Бънкър“1, отделена от съседните две къщи от същия тип с неголеми алеи. Късчето земя пред нея, голямо колкото двоен гробищен парцел, спешно се нуждаеше от засаждане на цветя или трева. Гърни паркира зад Ким и проследи с поглед как тя излиза от малката си кола, заключва и проверява по два пъти и двете врати, преди да огледа къщата и алеята – предпазливо, както му се стори. Когато отиде при нея, му се усмихна нервно.
– Нещо не е наред ли? – попита я.
– Не, всичко... изглежда както трябва.
После изкачи трите стъпала до предната врата, която не беше заключена. От нея се влизаше само в малко предверие с други две врати. На тази вдясно се виждаха две здрави ключалки, които Ким отключи с отделни ключове. Преди да завърти дръжката на бравата, тя я дръпна здраво няколко пъти.
Отвори я и го преведе по коридора до първата стая вдясно – малка всекидневна, обзаведена само с най-необходимите мебели от ИКЕА: диван, масичка за кафе, две ниски дървени кресла с възглавници върху тях, два минималистични лампиона на стойки, поставени на пода, библиотека, метален шкаф с две чекмеджета, една по-голяма маса, която служеше за бюро, и обикновен стол с права облегалка. Подът беше покрит с поизбелял килим в земни тонове.