– Хардуик, БКР?
– Точно така.
– Има ли някаква причина, поради която да е тук?
Гърни въздъхна уморено:
– Работя по едно разследване, в което може да е замесена и Рут Блум. Хардуик е в течение.
Патрулът изглеждаше така, сякаш му беше трудно да дешифрира този отговор.
– Как се казвате?
– Дейв Гърни.
Мъжът го изгледа със смесицата от привидна учтивост и инстинктивно недоверие, с каквато повечето ченгета се отнасят към непознати.
– Спрете там – той посочи едно свободно място на банкета между микробуса на екипа за обработка на веществени доказателства и единия от телевизионните микробуси. – Не слизайте от колата.
Обърна се стегнато и се приближи към три фигури близо до алеята, заети оживено да обсъждат нещо. Заговори на една жена с едро телосложение и къса кестенява коса. Сакото ѝ беше морскосиньо и хармонично съчетано по цвят с панталоните. Посивелият мъж от дясната ѝ страна носеше бял гащеризон. По-младият мъж отляво беше облечен в тъмен костюм, бяла риза, тъмна вратовръзка – стандартно облекло на детективи, погребални уредници и мормони. Силните му мускулести рамене, широкият врат и късата подстрижка ясно показваха към коя от тези групи принадлежи. Докато патрулният полицай им говореше, тримата едновременно погледнаха към Гърни. Младият мъж се ухили и заговори бързо на жената, като жестикулираше по посока на Гърни. В усмивката му имаше нещо познато.
– Детектив! – извика жената и вдигна ръка да привлече вниманието му. – Детектив Гърни.
Той слезе от колата. В същия момент беше приветстван от силното, пулсиращо бумтене на хеликоптер над главата си. Погледна нагоре – през върховете на дърветата зърна машината, която бавно кръжеше във въздуха. Гигантските бели букви РАМ, изписани от долната страна на кабината, привлякоха вниманието му и предизвикаха неволна гримаса.
– Лейтенант Булърд желае да говори с вас – патрулният се бе върнал при Гърни и повдигаше полицейската лента, за да му позволи да влезе в оградената зона. Тонът на полицая правеше жеста с лентата по-скоро собственически, отколкото учтив.
Гърни се наведе напред, за да мине под лентата. Докато го правеше, нямаше как да не забележи наноса от крайпътна пръст, която се бе наслоила в една дълга пукнатина, разделяща шосето от композитната настилка на банкета. Той спря за момент, за да разгледа по-внимателно, а в това време патрулният остави лентата да падне върху гърба му и се върна към задълженията си по регулиране на движението.
Когато Гърни се изправи, бегло познатият му млад мъж в тъмен костюм вървеше към него.
– Сигурно не ме помните. Аз съм Андрю Клег. Запознахме се по време на вашето разследване на...
Гърни топло му се усмихна:
– Помня те, Анди. Изглежда, са те повишили.
Отново онази широка усмивка. Превръщаше го в истински хлапак.
– Миналия месец. Най-после успях да вляза в БКР. Вие сте един от източниците ми на вдъхновение.
Докато говореше, водеше Гърни към набитата жена, а през това време тя обясняваше нещо на отдалечаващия се техник по веществените доказателства, облечен в бяло.
– Ако искаш да прибереш и килима и да го вземеш в лабораторията, няма проблем. Ти решаваш.
Тя се обърна към Гърни. Изражението ѝ беше бдително и приятно делово:
– Анди ми спомена, че вие и Джак Хардуик сте работили по случая „Пигърт“. Вярно ли е?
– Вярно.
– Поздравления. Огромна победа за добрите.
– Благодаря.
– Случаят му със Сатанинския Дядо Коледа беше още по-голяма победа – вметна Клег.
– Сатанинския...? – сега пък нейното изражение подсказа, че в паметта ѝ се е мярнал далечен спомен. – Не беше ли това онзи психопат, който нарязваше хората и изпращаше парчетата по пощата на местните ченгета?
– В празнична опаковка! Като коледни подаръци! – извика Клег, определено по-скоро запленен, отколкото ужасен.
Тя се взря с удивление в Гърни.