– Оставам с впечатлението, че считате непопулярността за добродетел.
– Не е добродетел. Просто е без значение.
– Наистина ли? Мислех, че имате желание да спорите. Наспете се добре. Утре сутрин ще бъде интересно.
Той обаче почти не спа. Опитът му да си легне рано бе осуетен от връщането на Мадлин след срещата ѝ в клиниката и нетърпението ѝ да изрази вечното оплакване на всеки социален работник: „Ако енергията, която се посвещава на покриване на нечии задници и на всякакви бюрократични глупости, се вложи, за да се помогне на хората, би могла да промени света за една седмица!“
След три чаши билков чай двамата най-после се отправиха към спалнята. Мадлин се настани от своята страна на леглото и взе „Война и мир“ – сънотворен шедьовър, който тя, изглежда, бе решила да пребори чрез систематично отхапване на малки парченца.
След като нави алармата си, Гърни лежеше и размишляваше за мотивите на Булърд и каква роля биха могли да изиграят те на срещата в Саспарила. Тя явно го смяташе за съюзник, или поне за полезен инструмент в очаквания конфликт с Траут и компания. Нямаше нищо против да бъде използван, стига това да не пречи на собствените му цели. Знаеше, че съюзът им е само за конкретния случай, че няма корени, така че щеше да се наложи по време на срещата да внимава за всяка смяна на посоката на вятъра. Не беше новост за него. В нюйоркската полиция ветровете непрекъснато се меняха.
Час по-късно, когато съзнанието му потъваше в приятно вцепенение, Мадлин остави книгата настрана и попита:
– Успя ли да се свържеш с депресирания счетоводител, за когото се притесняваше – онзи с големия пистолет?
– Все още не.
Въпросът отново изпълни ума му с плетеница от въпроси и тревоги и всяка надежда за спокойна нощ изчезна. Спеше на пресекулки, а в мислите и сънищата му нахлуваха едни и същи повтарящи се образи – пистолети, шишове за лед, горящи сгради, черни чадъри, разбити глави. По изгрев-слънце потъна в дълбок сън, от който час по-късно рязко го изтръгна алармата.
Докато се изкъпе, облече и вземе чашата разсънващо кафе в ръка, Мадлин вече беше излязла навън и копаеше една от лехите в градината. Той си спомни, че наскоро бе споменала нещо за засаждане на грах.
Колко спокойна бе утринта! Спокойна и приветлива, каквито често са утрините, без заплахи и без усложнения. Всяка сутрин, стига да е била отделена от предния ден с поне минимално количество сън, създаваше илюзията за ново начало, за един вид освобождаване от миналото. Хората, изглежда, наистина бяха дневни същества, и то не просто в смисъл на „не-нощни“, те бяха създадени да живеят ден за ден... всеки ден за себе си. Ако човек е в будно състояние непрекъснато, ще се разкъса на парченца. Нищо чудно, че ЦРУ използва лишаването от сън като изтезание. Само седемдесет и два часа непрекъснато живеене – гледане, чуване, чувстване, мислене – могат да накарат всеки да поиска да умре.
Слънцето залязва и спим. Слънцето изгрява и се будим. Ставаме и макар за кратко, макар и сляпо, се радваме на фантазията, че започваме на чисто. След това, без изключение, реалността категорично напомня за себе си.
Онази сутрин, докато Гърни стоеше пред кухненския прозорец с кафето си, загледан замислено надолу към пасището, реалността напомни за себе си под формата на тъмна фигура, яхнала тъмен мотоциклет и застинала неподвижно между езерото и обгорените греди на плевнята.
Остави кафето, облече якето си и обу чифт ниски обувки, след което излезе навън. Тъмният силует не помръдваше. Въздухът ухаеше по-скоро на зима, отколкото на пролет. Четири дни след пожара миризмата на дим все още се долавяше. Гърни тръгна бавно по пътеката през стърнището. Мотоциклетистът подкара машината си – голям, кален мотор за мотокрос – и започна да пъпли нестабилно нагоре по пътеката. Движеше се приблизително със скоростта, с която вървеше Гърни, и двамата се срещнаха на средата. Едва когато мъжът вдигна визьора на каската си, Гърни позна пронизителния, напрегнат поглед на Макс Клинтър.
– Трябваше да ми кажеш, че ще идваш – подхвърли Гърни с типичния си невъзмутим маниер. – Тази сутрин имам среща. Можеше да ме изпуснеш.
– Преди да дойда не знаех, че ще идвам – отвърна Клинтър толкова троснато, колкото спокоен бе Гърни. – В списъка си имам ужасно много точки и ми е трудно да реша как да ги подредя. А правилната подредба е ключът. Наясно ли си, че нещата стигнаха критична точка?
Двигателят все още работеше.
– Наясно съм, че Добрия пастир се е върнал, или най-малкото някой иска да мислим така.