– О, върнал се е. Усещам го с костите си – с потрошените си преди десет години кости. Злото копеле определено се върна.
– Какво мога да направя за теб, Макс?
– Дойдох да ти задам един въпрос.
Очите му искряха.
– Ако ми беше оставил номера си, когато ми звънна предния път, щях да те потърся.
– Когато не вдигна телефона, го приех за знак.
– Знак за какво?
– Че винаги е по-добре да зададеш въпроса си лице в лице. Най-добре е да виждаш очите на човека, а не само да чуваш гласа му. Така че, ето го въпросът ми: къде е твоето място в тая работа със скапаните РАМ?
– Я повтори?
– Светът е пълен със зло, господин Гърни. Злото и огледалния му образ. Убийството и медиите. Трябва да знам къде е твоето място.
– Питаш ме как се отнасям към новините, отразяващи насилие? А ти как се отнасяш към него?
Клинтър избухна в гърлен смях:
– Драма за идиоти! Режисирана от червеи! Преувеличения, боклук и лъжи! Това са „новините“, господин Гърни. Прослава на невежеството! Фабрикуване на конфликти за печалба! Продажбата на гнева и негодуванието като забавление! А РАМ Нюз са най-подлите от всички. Плюят жлъч и гнусотии, за да печелят от това свинете!
В ъгълчетата на устата му се бе събрала бяла пяна.
– Ти самият изглеждаш пълен с доста гняв – отбеляза кротко Гърни.
– Пълнен с гняв? О, да! Изпълнен, може да се каже и погълнат от него, задвижван от него. Но аз не го продавам. Не съм плямпало, което продава гняв по РАМ Нюз. Гневът ми не е за продан.
Двигателят на мотора все още работеше на празни обороти, звукът бе станал по-дрезгав. Клинтър натисна педала на газта и форсира машината, която силно изръмжа.
– Значи, не си търговец – подхвърли Гърни, когато ревът утихна. – Но какво си, Макс? Не мога да те разбера съвсем.
– Аз съм онова, в което ме превърна злото копеле. Аз съм Божият гняв.
– Къде е джипът ти?
– Забавно е, че питаш.
– Някакъв шанс да си бил в околностите на езерото Каюга онзи ден?
Клинтър се вгледа в него дълго и упорито:
– Има такъв шанс, да.
– А нещо против да попитам защо?
Още един преценяващ поглед:
– Бях там със специална покана.
– Моля?
– Първият му ход.
– Не схващам какво имаш предвид.
– Получих текстово съобщение от Пастира – покана да се срещна с него на пътя, за да довършим онова, което не завършихме. От моя страна беше глупаво да приемам думите му за чиста монета. Чудех се защо не се появи, не можех да разбера. После обаче чух сутрешните новини. Убийството на Блум. Той ме натопи, не схващаш ли? Накара ме да минавам покрай къщата ѝ, напред-назад, изпълнен с омраза и глад. Глад да си разчистим сметките. Знаеше, че ще се появя. Добре тогава. Една точка за него. Следващата е за мен.
– Предполагам, няма как да се проследи откъде идва съобщението?
– За да се стигне до анонимен мобилен телефон с предплатена карта? Не си струва усилията. Но я ми кажи, откъде знаеш, че съм бил край езерото?
– Полицаите са обходили съседите и са ги разпитали в деня след убийството. Очевидно двама души си спомнят автомобила ти. Те съобщили на ченгетата, а едно ченге каза на мен.
Очите на Клинтър проблеснаха оправдателно:
– Виждаш ли?! Шибана постановка! Измислена така, че да предизвика резултата, който предизвика.
– Така че реши да се махнеш от къщата си и да скриеш джипа?
– Докато ми потрябва. – Той замълча, облиза устните си и избърса уста с опакото на ръката си, пъхната в черна ръкавица. – Проблемът с него е, че не знам какъв е обхватът на постановката, и ако ме привикат за разпит или ме затворят по подозрение, няма да съм в състояние да се справя с врага. Разбираш ли затруднението ми?
– Така мисля.
– Би ли внесъл по-голяма яснота по въпроса на чия страна стоиш?
– Стоя там, където съм, Макс. Не съм на ничия страна, освен на своята собствена.
– Ясно.
Клинтър отново форсира до дупка двигателя и държа така в продължение на пет оглушителни секунди, преди да отпусне газта. После бръкна във вътрешния джоб на коженото си яке и извади нещо, което приличаше на визитна картичка. На нея обаче нямаше нито име, нито адрес, само телефонен номер. Подаде я на Гърни:
– Мобилният ми. Винаги го нося. Уведомявай ме за всичко, което сметнеш, че трябва да знам. Тайните създават сблъсъци. Това е надеждата ми, че няма да се сблъскаме.
Гърни пъхна картичката в джоба си:
– Един въпрос, преди да тръгнеш, Макс. Останах с впечатлението, че си се вглеждал по-продължително от всеки друг в личния живот на жертвите. Питам се, какво се е загнездило в ума ти?