– Да се загнезди ли? Какво например?
– Когато си помислиш за жертвите или семействата им, дали на повърхността не изплува някоя странна дребна подробност, нещо, което би могло да свърже всичките?
Клинтър сякаш се замисли, след което изрецитира имената в нещо като бърза ритмична молитва:
– Мелани, Рьоткер, Стърн, Стоун, Брустър, Блум – замисленият му поглед се задълбочи и той се намръщи. – Куп странни подробности. Връзките са по-неуловими. Прекарах седмици, години в интернет. Проследих имена до новинарски съобщения, новините до нови имена, организации, фирми, напред-назад, едно нещо, което води до десет други. Бруно Мелани и Харолд Блум са учили в една и съща гимназия в Бруклин, през различни години. Синът на Иън Стърн ходил с една от жертвите на Удушвача от Белите планини1. Тя била студентка последен курс в Дартмут по времето, когато Джими Брустър бил първокурсник в същия колеж. Шарън Стоун може веднъж да е показвала къща на Робърта Рьоткер, чиито ротвайлери идват от развъдник в Уилямстаун, три километра нататък по пътя от имота на доктор Брустър. Бих могъл да продължа. Но схващаш идеята, нали? Всякакви връзки, чието значение тепърва предстои да бъде определено.
Студен порив на вятъра премина през пасището и огъна острите сухи бурени. Гърни пъхна ръце в джобовете на якето си.
– Но никога не си намерил нишка, която да свързва всичките?
– Нищо освен шибаните коли. Естествено, аз бях единственият, който търсеше. Знам какво си мислеха моите колеги: „Колите са очевидната връзка, така че защо да се издирва друга?“.
– Ти обаче смяташ, че такава има, нали?
– Не смятам, че има. Сигурен съм. По-голяма схема, която никой не е проумял. Но този момент вече го минахме.
– Минали сме го?
– Пастира започна да действа. Да ме топи, за да ме довърши. Нещата стигнаха до повратната точка. Край с мисленето, претеглянето и опитите да проумеем. Времето за мислене е зад гърба ни. Сега е време за битка. Трябва да вървя. Времето изтича.
– Един последен въпрос, Макс. Говори ли ти нещо изразът „Не дърпай дявола за опашката“?
– Абсолютно нищо – очите му се разшириха. – Обаче е зловеща фраза, нали? Настройва ума в странна посока. Къде го чу?
– В едно тъмно мазе.
Клинтър се втренчи в Гърни и дълго го гледа.
– Звучи като подходящо място.
Нагласи черната си каска, форсира двигателя, отдаде чест по военен маниер, завъртя рязко мотора на 180 градуса и пое надолу по хълма.
Когато моторът и мъжът върху него се скриха от погледа му, Гърни бавно се запъти обратно към къщата, като обмисляше странните връзки между семействата, които Клинтър беше открил. Това му напомни за идеята за шестте степени на разделение и свързаната с нея вероятност всяко детайлно проучване на живота на хората да покаже изненадващо голям брой места, където пътищата им са се пресичали.
Неудобната истина обаче продължаваше да бъде, както Клинтър се бе изразил, въпросът за „шибаните коли“.
След като се върна в кухнята, Гърни изпи още една чаша кафе. Мадлин влезе в къщата през антрето и меко попита:
– Някой твой приятел?
– Макс Клинтър.
Започна да разказва какво му е споделил Клинтър, но след това забеляза колко е часът.
– Съжалявам, станало е по-късно, отколкото си мислех. Трябва да съм в Саспарила в девет и четирисет и пет.
– А пък аз отивам към банята.
След няколко минути той ѝ подвикна, че тръгва. Тя му отвърна да бъде внимателен.
– Обичам те – каза той.
– Обичам те – каза тя.
Пет минути по-късно, когато беше на приблизително километър и половина надолу по планинския път, видя един пощенски камион да идва насреща му.
В тази отсечка имаше само още две къщи, чиито собственици ги ползваха основно през почивните дни. Това означаваше, че по всяка вероятност доставката е или за него самия, или за Мадлин. Той отби и махна с ръка, докато слизаше от колата.
Шофьорът спря камиона, позна го, извади един плик с клеймо за препоръчана поща от багажното отделение и му го подаде. Поговориха малко за прекалено студеното за пролетта време, след което мъжът си тръгна. Пликът беше адресиран до Гърни и той го отвори.
Във външния плик имаше втори, най-обикновен, от кафява опаковъчна хартия. Отвори и него и извади отвътре един-единствен лист. А после прочете:
Алчността се разпространява в семействата като септична кръв във вана с вода. Тя инфектира всеки, до когото се докосне. Затова съпругите и децата, които представяте като обекти на скръб и съжаление, също ще бъдат посечени. Децата на алчността са зло, зло са и онези, които са с тях. Затова те също ще бъдат посечени. Онез, които въздигате, така че глупците по света да ги утешават, до един ще бъдат съсечени, независимо дали са свързани чрез кръв или чрез брак с децата на алчността.