– Роби. Камерата. Изключи я. Моля те!
Независимо от властния тон на Ким, записът продължи още десетина секунди, преди екранът да потъмнее.
Когато картината и звукът се възстановиха, Ким и Джими Брустър вече седяха един срещу друг на масата. Ъгълът и рамкирането на кадъра предполагаха, че Мийс вероятно е седнал с камерата някъде на дивана.
– Добре – започна Ким с онзи ентусиазъм, който Гърни помнеше от деня, в който я срещна. – Нека направо да започваме. Искам още веднъж да кажа, Джими, колко ценя желанието ти да участваш в този документален проект. Впрочем, как предпочиташ да те наричам – Джими или господин Брустър?
Той поклати глава – кратко, рязко движение:
– Няма значение. Все едно.
После започна леко, но отсечено да барабани с нокти по плота на масата.
– Добре. След като ти е все едно, ще те наричам Джими. Както обясних, докато камерата беше изключена, разговорът ни в момента е предварителен преглед на някои въпроси, които ще ти задам впоследствие при по-официални...
Той рязко спря да барабани и я прекъсна:
– Смяташ ли, че аз съм го убил?
– Моля?
– Всички тайничко се чудят на това.
– Съжалявам, Джими, но не разбирам...
Той я прекъсна отново:
– Само че, ако го бях убил аз, би трябвало да съм ги изтрепал всичките. Точно затова не могат да ме арестуват, защото имам алиби за първите четирима.
– Напълно се обърках, Джими. Никога не съм си и помисляла, че си убил...
– Иска ми се да бях.
Ким замълча, смаяна.
– Иска ти се... да беше убил баща си?
– Както и всички останали. Да ти приличам на Добрия пастир?
– Какво?
– Имам предвид дали изглеждам така, както си представяш, че изглежда Добрия пастир?
– Никога... в действителност никога не съм си го представяла.
Брустър отново започна да барабани с нокти:
– Защото е извършил всичко по тъмно ли?
– По тъмно? Не, просто... просто никога не съм си го представяла, нямам идея защо.
– Мислиш ли, че е чудовище?
– Физически... дали е чудовище?
– Физически, психически, духовно – няма значение как, всякак. Смяташ ли го за чудовище?
– Убил е шест души.
– Шест чудовища. Което го прави герой, нали?
– Защо мислиш, че всичките му жертви са били чудовища?
Докато водеха този разговор, камерата постепенно се приближаваше – като неканен гост, който пристъпва на пръсти – сякаш искаше да изследва и най-дребното движение или бръчица на лицата им.
Клепачите на Джими Брустър потрепваха, но без да мигат напълно:
– Просто е. Потрошаваш сто хиляди за някаква си кола – за шибана кола! – значи на практика си зловредно дяволско лайно.
Гласът му беше напрегнат и обвинителен. И той, както и всичко останало у Джими, беше значително по-незрял от реалните му години. Изглеждаше и говореше по-скоро като разтревожен член от гимназиален клуб по шах, отколкото като мъж в края на трийсетте.
– Дяволско лайно? Това ли мислеше за баща си?
– За великия хирург? За тая шибана твар, скапания хирург, дето само гребеше пари?
– Баща ти. Още ли го мразиш толкова, колкото тогава?
– Майка ми все още ли е толкова мъртва, колкото тогава?
– Моля?
– Майка ми се самоуби със сънотворни, които той ѝ предписа. Великият, гениален хирург, на когото му отнесоха гениалната тиква. Искаш ли да ти кажа една тайна? Когато ме повикаха, за да ми кажат, ги накарах да ми го повторят три пъти. Те решиха, че съм изпаднал в шок. Не бях. Бях в чиста проба еуфория и исках да се уверя, че не сънувам. Исках да чувам новината отново и отново. Това беше най-щастливият ден в живота ми!
Брустър млъкна и прикова очи в лицето на Ким. Целият излъчваше вълнение.
– Аха! – извика. – Ето го! Виждам го в очите ти!
– Какво виждаш?
– Големия въпрос.
– Какъв голям въпрос?
– Големия въпрос на всички: възможно ли е Джими Брустър да е Добрия пастир?
– Както вече казах, тази идея никога не ми е хрумвала.
– Да, но сега ти хрумна. Недей да лъжеш! Мислиш си: „Цялата тази омраза. Дали е стигала, за да убие ония шест лайна?“.
– Каза, че имаш алиби. Ако имаш алиби...
Той я прекъсна:
– Вярваш ли, че някои хора могат да бъдат физически на едно място, а духовно – на друго?
– Аз... не съм сигурна какво означава това.
– Има индийски йоги, които са били забелязвани на две различни места едновременно. Времето и пространството може би не са онова, което си мислим, че са. Изглежда, сякаш съм тук, но всъщност може да съм и другаде.