– Съжалявам, Джими, наистина не...
– Всяка нощ в мислите си обикалям с колата по тъмните пътища и търся гениални лекари – дилъри на хапчета, роботизирани лайна, и като видя някой такъв в лъскавата му лайняна кола, насочвам пистолета си към него, изравнявам мерника с точката по средата между слепоочието и ухото му. Натискам спусъка. Следва експлозия от райска светлина – бялата светлина на истината и смъртта – и половината от шибаната му глава я няма!
Скоростта и силата на барабаненето се увеличиха. Камерата приближи лицето му в едър план. Брустър се взираше с безумен поглед в Ким, сякаш чакаше реакцията ѝ, докато ожесточено дъвчеше долната си устна. Камерата отново се отдалечи и сега и двамата влязоха в кадър.
Вместо да реагира направо на думите му, Ким си пое дълбоко въздух и промени темата:
– Ходил ли си в колеж?
Той се сепна. Изглеждаше разочарован:
– Да.
– Къде?
– В Дартмут.
– Каква специалност?
Устата му леко потрепна – може би спазъм, а може би моментна секунда усмивка:
– Медицина2.
– Изненадана съм.
– Защо?
– От онова, което каза за своите чувства към баща си, не бих помислила, че ще искаш да следваш стъпките му.
– Не съм – този път спазъмът значително повече приличаше на усмивка, макар съвсем не сърдечна. – Напуснах месец, преди да се дипломирам.
Ким се намръщи:
– Само за да го разочароваш?
– Само за да проверя дали е наясно със съществуването ми.
– И? Наясно ли беше?
– Не съвсем. Каза само, че е било глупаво да напусна. Както би казал, че е глупаво да си оставям прозореца на колата отворен, докато вали. Дори не беше ядосан. Не му пукаше достатъчно, за да се ядоса. Толкова беше спокоен за всичко, по дяволите! Да знаете само колко спокоен беше на погребението на майка ми.
– Хвърлил си доста от парите му на вятъра, като не си завършил. За това пукаше ли му?
– Той прекарваше по осем часа на ден в операционната зала, по пет дни седмично. Кучият син правеше за две седмици достатъчно пари, за да плати за четирите ми години в Дартмут. Наемът на стаята ми, издръжката и таксата за обучение не бяха нищо за него. Това важеше и за майка ми. И за мен. Караше коли, които имаха по-голямо значение за него от нас.
Ким не каза нищо. Вдигна преплетените си пръсти и ги притисна към устните си. Затвори очи, сякаш се опитваше да потуши някаква непокорна емоция. Мълчанието продължи дълго. Тя прочисти гърлото си, преди да заговори отново:
– Как живееш?
Той избухна в груб смях:
– Как живеят всички?
– Искам да кажа, как изкарваш прехраната си?
– Някакъв ироничен аргумент ли се опитваш да изтъкнеш?
– Не разбирам.
– Мислиш си, че живея от парите, които той ми е оставил. Смяташ, че парите му, които се преструвам, че мразя, всъщност ме хранят. Мислиш си „Какъв противен лицемер!“. Мислиш, че съм точно като него, че всичко, което някога съм искал, са шибаните пари!
– Нищо такова не мислех. Беше просто невинен въпрос.
Той отново остро се изсмя:
– Телевизионен репортер с невинен въпрос? Това е като шибан дявол със златно сърце. Или хирург с душа. Да, бе! Невинен въпрос!
– Можеш да вярваш каквото искаш за въпроса ми, Джими. Има ли той отговор?
– Ааа! Сега разбирам за какво става дума. Искаш да знаеш как се справяме всички ние. За наследствата ни. Колко имаме. Е, това ли искаш да знаеш?
– Искам да знам онова, което ти решиш да ми кажеш.
– Имаш предвид, което реша да ти кажа за парите. Защото това иска да разбере шибаната ти телевизионна аудитория. Финансова порнография. Добре. Става. Проклетите пари. Най-прецакан е жалкият счетоводител, чиято сестра взе всичко заради скапаните ѝ деца. После идва пламенният пекар, който наследи основно дългове от голямото си русо мамче. Сладката женичка на адвоката е добре, оказа се с два-три милиона по сметка, най-вече защото срочната застраховка живот на съпруга ѝ била много голяма. Ето тоя тип глупости споделяха в скапаната си група за взаимопомощ. Тия ли простотии искаш да знаеш?
– Каквото ти желаеш да ми кажеш.
– Правилно. Така. Добре. Лари Стърн получи медико-денталната фабрика за красота на баща си, която, сигурен съм, носи милиони. Робърта, страшната дама със страшните кучета, получи струващия милиони долари бизнес с тоалетни на оня курвар, баща си. И разбира се, аз. Алчният ми баща имаше брокерска сметка във „Фиделити“3 на стойност малко повече от дванайсет милиона долара, когато кльопна куршума. И в случай че вашата жадна за истина публика иска да знае последните данни, въпросната брокерска сметка, вече на мое име, струва приблизително седемнайсет милиона. Което очевидно повдига следния въпрос у вас: „Ако малкият Джими Брустър има такава шибана купчина пари, защо живее в тая скапана дупка, по дяволите?!“. Отговорът е прост. Можеш ли да се сетиш какъв е?