Това беше човек, решен да се защити на всяка цена. На всяка цена като време, пари и други човешки животи. Това повдигаше един интересен въпрос. Какви други тактики за гарантиране на безопасността и минимизиране на риска бе възможно да е използвал освен тези, които вече бяха излезли на бял свят? Или, казано по друг начин, с какви други рискове е възможно да се е сблъсквал в стремежа си да убива и как евентуално е решил да се справи с тях? Гърни трябваше да се постави на мястото на Добрия пастир.
Запита се от кои възможности би се притеснявал най-много, ако планираше да застреля някого в колата му през нощта на пуст път. Едно от притесненията му хрумна веднага: Ами ако пропусне? И ако набелязаната жертва зърне регистрационния му номер? Подобно нещо вероятно не би се случило, но е достатъчно реалистично, за да разтревожи човек, който силно държи да избягва рисковете.
Професионалните престъпници често използват крадени коли за ударите си, но опасността да запазиш и да шофираш открадната кола в продължение на три седмици, дълго след като за кражбата е било съобщено, а автомобилът е бил вписан в базата данни на полицията, изглежда малко вероятна стратегия за минимизиране на риска. Другият вариант – да се краде нова кола за всяко нападение, би създал друг вид риск. Отново не беше сценарий, който би допаднал на Добрия пастир.
И така, какво би направил?
Може би щеше частично да закрие регистрационния номер с малко кал? Вярно, това беше нарушение и подлежеше на глоба, но какво от това? Този риск бе маловажен в сравнение с опасността, която би избегнал. От какво друго би могъл да се притеснява Добрия пастир? Гърни установи, че се взира в жаравата върху решетката на камината, а умът му отказва да се съсредоточи. Той стана от стола, включи лампиона и се приближи до кухненския остров, за да си направи чаша кафе. Отдавна беше открил, че един от начините да стигнеш до решение, е да се оттеглиш от проблема и да се насочиш към нещо друго. Мозъкът, освободен от натиска да се движи в определен коловоз, често сам намира път. Както един от съседите му кореняци от Делауеър беше казал веднъж: „Кучето не може да хване заека, докато не го пуснеш от каишката“.
Така че трябваше да премине към нещо друго. Или да се върне на нещо друго. Да се върне към безпокойството, което беше изпитал, докато Кайл настояваше, че никой не е следвал него и Ким до града или обратно до Уолнът Кросинг. В онзи момент Гърни не видя никакъв смисъл да споделя своите притеснения, но сега трябваше да разреши въпроса, който го безпокоеше.
Извади трите фенерчета от чекмеджето на бюфета, опита всяко от тях и избра онова с най-малко изтощени батерии. После отиде до килера, облече изцапаното с боя работно яке, светна лампата до страничната врата и излезе навън.
Сега вече беше не просто хладно, беше студено. Той легна на замръзналата трева пред колата на Ким, за да провери колко е пространството между шасито и земята. Не беше достатъчно за онова, което имаше предвид, така че се върна в къщата за ключовете ѝ.
Намерил ги в чантата ѝ на масичката за кафе до камината. Излезе пак навън, отиде до навеса за трактора и взе двете метални рампи, които обикновено използваше, за да повдигне косачката, когато трябваше да се сменят ножовете ѝ. Постави рампите пред маздата, след което внимателно я подкара напред и нагоре по тях, докато предницата се издигна на още двайсет сантиметра над земята. После задейства спирачката и се върна в позата си на тревата. Легнал по гръб, се намести под вдигнатия автомобил с фенерчето.
Не му отне дълго време да открие онова, което подозираше и се страхуваше, че ще намери. Черна метална кутия, малко по-голяма от пакет цигари, прикрепена с магнит към един от предните компоненти на шасито. Един проводник излизаше от кутията и се виеше нагоре по посока на акумулатора.