В настъпилата тишина умът на Гърни се върна към решаващия въпрос – как да изиграе коза си. Имаше само една възможност да го стори както трябва. Почти физически усещаше как времето му изтича. Представи си края на играта, в който най-сетне се изправя срещу Добрия пастир. Край, при който частите на пъзела се наместват и пасват. Край, който ще докаже, че неговият контравъзглед за случая всъщност е резултат на здрав разум, а не измислица на осакатен полицай, чиито най-добри дни са зад гърба му.
Нямаше време да се усъмни в рационалността на тази цел или във вероятността на успеха си. Единственото, което можеше да направи сега, бе да се съсредоточи върху това как да предизвика сблъсъка. И къде.
Всъщност решението къде щеше да е лесно.
Предизвикателството беше как.
Телефонът звънна и го върна към реалността. Седеше на масата, която сега бе обляна от светлината на утринното слънце. С изненада забеляза, че докато е бил погълнат от мислите си, Ким и Кайл са се оттеглили на креслата в другия край на помещението, а Кайл е запалил неголям огън в камината.
Гърни отиде в кабинета, за да вдигне от там.
– Добро утро, Кони.
– Дейвид? – тя сякаш се изненада, че го е открила.
– Тук съм.
– В окото на бурята?
– Да, такова е усещането.
– Обзалагам се, че е така – тонът ѝ беше нервен и енергичен. Кони винаги звучеше, сякаш е на стимуланти. – И откъде духа вятърът в момента?
– Не те разбрах.
– Дъщеря ми остава ли, или е тръгнала към изхода?
– Каза ми, че е решила да изостави проекта.
– Заради напрежението?
– Напрежението?
– Убийствата с шишове за лед, възраждането на Пастира, паниката по улиците. Това е, което я плаши, така ли?
– Убитите са хора, за които я е грижа.
– Журналистиката не е за хора със слаби сърца. Никога не е била и никога няма да бъде.
– Освен това има чувството, че идеята ѝ за сериозен, емоционален документален филм се превръща в мръсна сапунена РАМ опера.
– О, мамка му, Дейвид, живеем в капиталистическо общество!
– В смисъл?
– В смисъл, че медийният бизнес е – каква изненада само! – бизнес. Нюансите са хубаво нещо, но драмата продава.
– Може би трябва да проведеш този разговор с нея, а не с мен.
– Да, бе, как ли пък не! С нея никога няма да се разберем на тази тема. Обаче, както ти казах, на теб ти се възхищава. Ще те послуша.
– Какво искаш да ѝ кажа? Че РАМ е изключително благородна компания, а Руди Гец е принц?
– От онова, което чувам, Руди е лайно. Обаче е умно лайно. Светът е такъв, какъвто е. Някои от нас се изправят срещу тази реалност, някои – не. Надявам се да си помисли хубавичко, преди да реши да зареже всичко.
– Решението да зареже всичко в този случай може да се окаже добра идея.
Последва мълчание, нещо необичайно при разговор с Кони Кларк. Когато проговори отново, беше снижила гласа си:
– Нямаш представа до какво би могло да доведе това. Решението ѝ да отиде в университета и да следва журналистика, да получи диплома, да преследва тази своя идея, да изгради медийна кариера – тези неща се оказаха такова спасение, истинска помощ да се измъкне от мястото, където бе преди.
– И къде е било това?
Отново тишина.
– Амбициозната млада жена, която виждаш в момента, е нещо като чудо. Онази Ким отпреди няколко години ме плашеше, плашеше ме начинът, по който бягаше от нормалния живот, след като баща ѝ изчезна. Като тийнейджърка тя просто се носеше по течението. Не искаше да прави нищо, не се интересуваше от нищо. Понякога беше добре, а после пак потъваше в някаква черна дупка. Тази история с журналистиката – и най-вече проектът „Сираците“ – ѝ даде някаква посока. Дари я с живот. По-добре да не се замислям къде може да я отведе измъкването.
– Искаш ли да говориш с нея?
– Тя е там?! В къщата ти?
– Да. Дълга история.
– Там, в момента, в същата стая като теб?
– В друга стая, заедно със сина ми.
– Синът ти ли?
– Още една дълга история.
– Разбирам. Ами... С удоволствие ще чуя тази история, когато ти остане време да ми я разкажеш.
– Ще се радвам да го сторя. Може би след един-два дни. Нещата в момента са малко объркани.
– Ясно. Но, моля те, помни какво казах.