Тя изтри сълзите си и се опита да се успокои.
– Добре. Сега съм добре.
Когато дишането ѝ започна да се нормализира, Гърни каза:
– Искам да седнеш в колата ми, можеш да заключиш вратата. Аз ще огледам апартамента.
– Идвам с теб.
– По-добре ще е да останеш в колата.
– Не! – Тя го погледна умолително. – Това е моят апартамент. Той няма да ме изгони от собствения ми апартамент!
Според нормалната полицейска практика при такива обстоятелства не беше прието цивилните да се връщат в помещенията, преди да са претърсени. Само че Гърни вече не беше полицай и правилникът и обичайната практика вече не бяха водещи в решенията му. Той прецени, че предвид състоянието ѝ, в момента ще е по-добре Ким да дойде с него, отколкото да остане в колата му – независимо дали автомобилът е заключен, или не.
– Добре – съгласи се той, след което извади беретата от кобура на глезена си и я пусна в джоба на якето. – Хайде да проверим.
Влезе първи в къщата, като остави и двете врати отворени зад гърба си. Спря пред всекидневната. Коридорът продължаваше право напред – беше приблизително шест метра дълъг и свършваше с арка, през която се влизаше в кухнята. От дясната му страна, между всекидневната и кухнята, имаше две отворени врати.
– Накъде водят тези?
– Първата е към спалнята ми. Втората – към банята.
– Ще огледам и двете. Ако чуеш нещо, което те притеснява, каквото и да било, или пък ако ме повикаш и не ти отговоря на мига, излез през входната врата по възможно най-бързия начин, заключи се в колата и се обади на 911. Разбираш ли?
– Да.
Той тръгна по коридора, надникна в първата стая, после влезе в нея и светна лампата. Вътре нямаше кой знае какво: едно легло, малка маса, огледало в цял ръст, два сгъваеми стола и разнебитен гардероб. Гърни погледна в гардероба и провери под леглото. После се върна в коридора и вдигна палец към Ким в знак, че всичко е наред. След това повтори процеса с банята.
Накрая дойде ред и на кухнята.
– Къде забеляза капките кръв? – попита.
– Започват пред хладилника и водят отзад в коридора.
Той влезе предпазливо в кухнята. За първи път от шест месеца насам се радваше, че е въоръжен. Помещението беше просторно, но оскъдно осветено. В срещуположния му край, пред прозореца, който гледаше към алеята за коли и съседната къща, имаше маса за хранене и два стола.
Пред Гърни беше разположен плот с шкафчета под него, мивка и хладилник. По средата имаше малък кухненски остров. А върху него – касапски сатър. Когато заобиколи масата, Гърни забеляза кръвта – диря от тъмни капки по покрития с износен линолеум под. Петната бяха с големината на монети от десет цента, разпръснати на всеки две-три крачки – започваха на пода пред хладилника, стигаха до задната врата на кухнята и се губеха в сенчестото пространство отвъд прага.
Изведнъж, без никакво предупреждение, зад гърба му се разнесе нечие дишане. Той се извъртя, като същевременно се приведе и измъкна беретата от джоба си. Беше Ким, застанала само на няколко крачки от него. Очите ѝ – точно според популярното клише – бяха разширени като на уплашена кошута и вторачени право в малкия 32-калибров пистолет в ръката му, устата ѝ беше отворена.
– Боже! – пророни той, пое си дъх и свали оръжието.
– Съжалявам. Опитвах се да пазя тишина. Искаш ли да светна лампата?
Той кимна. Ключът се намираше на стената над мивката. С него се пускаха две дълги флуоресцентни лампи, монтирани на тавана. На ярката светлина капките кръв по пода изглеждаха по-червени.
– Има ли ключ и за осветлението на задното антре?
– На стената вдясно от хладилника.
Той го откри, щракна го и мракът от другата страна на прага бе заменен от светлината на съскаща и примигваща флуоресцентна лампа, която сякаш всеки миг щеше да угасне окончателно. Гърни тръгна бавно към задната врата. Дулото на пистолета в ръката му беше насочено надолу.
В късия коридор нямаше почти нищо, само една голяма, зелена пластмасова кофа за боклук. Коридорът завършваше с масивна на вид външна врата с две стабилни ключалки. В тясното пространство бе сбутана още една врата, вдясно. Именно до нея водеха капките кръв.
Гърни стрелна Ким с поглед:
– Какво има зад тази врата?
– Стълби. Стълбището... към мазето. – В гласа ѝ отново се прокрадваше страх.
– Кога за последно си слизала в него?
– Долу ли... О, боже, не знам. Може би... може би преди година? Един електрически прекъсвач се беше изключил и хазяинът повика електротехник, който ми показа как да го пусна отново. – Тя тръсна глава, сякаш самата идея я разстройваше.