– Диспечерът каза, че полицията е на път – гласът ѝ звучеше овладян.
– Добре ли си?
– Предполагам. Не знам. Има предсмъртно писмо.
– Я повтори!
– Предсмъртно писмо. От Роби. На компютъра ми.
– Проверила си компютъра си?
– Видях го току-що. На екрана е пред мен. Беше включен.
– И си сигурна, че е предсмъртно писмо?
– Разбира се, че съм сигурна. Какво друго може да е?
– Какво пише в него?
– Ужасно е.
– Какво пише?
– Не искам да го чета на глас. Не мога – звучеше така, сякаш си поема дълбоки глътки въздух.
– Моля те, Ким, опитай се да ми го прочетеш. Важно е.
– Наистина ли трябва? Ужасно е.
– Опитай се. Моля те.
– Добре. Ще се опитам. Добре.
Тя зачете с треперещ глас:
– „Човешката раса ме отвращава. Ти ме отвращаваш. Ти и Гърни ме отвращавате. Самият живот е отвратителен. Надявам се някой ден да видиш истината и тя да те убие. Това е последната воля на Робърт Монтагю.“ Това е. Това е всичко, което е написано. Когато дойде полицията, какво да им кажа?
– Просто отговори на въпросите им.
– Да им кажа ли за снощи?
– Отговаряй на въпросите им кратко и истинно – той направи пауза, търсейки правилните думи. – Аз не бих добавял много неща, които биха размътили картинката.
– Няма проблем да кажа, че си бил тук?
– Да. Те ще искат да знаят дали си била в апартамента, кога си дошла, кога си си тръгнала и дали е имало някой с теб. Можеш да им кажеш, че сме били там и че сме разисквали твоя РАМ проект. Не мисля, че ще е полезно да им отвличаме вниманието с детайли относно Макс Клинтър или къщата му. Това, което трябва да направиш, е да кажеш истината, не бива да лъжеш, но не е необходимо да споменаваш непоискани детайли. Разбираш ли какво ти казвам?
– Мисля, че да. Да им кажа ли, че съм прекарала миналата нощ в хотел?
– Със сигурност. Ще искат да знаят къде си била и ти трябва да им кажеш истината. Ако бях на твое място и в апартамента ми беше нахълтвано на няколко пъти, а местната полиция не беше реагирала адекватно, и аз не бих искал да спя там. Бих се чувствал в по-голяма безопасност на хотел или в Уолнът Кросинг, или в апартамента на някой приятел в Манхатън. Между другото ти напуска ли хотела през нощта?
– Не, разбира се, че не. Но да предположим... – На заден фон се разнесе силно тропане. – Полицията пристигна, по-добре да вървя. Ще ти се обадя после.
След края на разговора Гърни се изправи в средата на стаята, опитвайки се да подреди фактите, последствията и нещата, които трябваше да свърши веднага. Почувства се като човек, на когото току-що бяха подхвърлили диня, докато се опитва да жонглира с половин дузина портокали.
И динята беше напълнена с нитроглицерин.
Глава 46
Няма друг начин
– Самоубийство ли е? – попита Кайл.
– Съмнявам се – отвърна Гърни. – Той не беше такъв тип. А дори и да беше, пак би било по-логично да е убийство.
– Мислиш ли, че ченгетата в Сиракуза са достатъчно добри, за да разберат какво се е случило?
– Може би с малко помощ.
Той прекара няколко секунди в претегляне на възможностите, след това извади телефона си и набра номера на Хардуик. Вдигнаха му още на първото позвъняване.
– Шибано съвпадение! – произнесе дрезгавият глас.
– Моля?
– Тъкмо се канех да посегна към телефона, за да ти се обадя, и ето те и теб. Само не ми казвай, че не е шибано съвпадение.
– Както кажеш, Джак. Причината, поради която се обаждам, е, че знам нещо, което може да е от полза за БКР, а ти вероятно си единственият от Бюрото, който има желание да говори с мен.
– Да, добре, след като ти съобщя една новина, може би хич няма да ти пука за...
– Слушай ме. Роби Мийс е мъртъв.
– Мъртъв? Мъртъв, в смисъл на претрепан ли?
– Бих казал, че да, въпреки че е било нагласено като самоубийство.
– И в БКР все още не знаят за този труп?
– В градската полиция на Сиракуза са наясно. Така че скоро и вие ще разберете. Само че това не е проблемът. Искам хората, които извършват обработката на местопрестъплението и анализа на събраните улики, да огледат внимателно клавиатурата на компютъра, използван за написване на предполагаемото предсмъртно писмо. Има голяма вероятност петната върху клавишите да са много подобни на онези, открити по компютъра на Рут Блум.
Хардуик замълча, сякаш се опитваше да осмисли казаното:
– Къде е този труп?