Беше застанала до една висока бреза на стръмния бряг на езерото със затворени очи и с лице, вдигнато към слънцето. Гърни спря колата, излезе и отиде при нея. Искаше да си вземе довиждане, да ѝ каже, че ще се прибере преди сутринта. Тя отвори бавно очи и му се усмихна.
– Не е ли удивителен?
– Кое?
– Въздухът.
– О, да. Много е приятен. Тъкмо потеглях и реших, че...
Усмивката ѝ го свари неподготвен. Беше толкова... толкова изпълнена със... С какво? Не беше точно тъга. Нещо друго. Каквото и да беше, се долавяше и в гласа ѝ.
– Просто спри за мъничко – каза му тя – и усети въздуха на лицето си.
За миг – няколко секунди, може би минута, не беше съвсем сигурен колко, той остана като вцепенен.
– Не е ли удивителен? – повтори тя толкова тихо, че думите сякаш се сливаха с въздуха, който описваше.
– Трябва да вървя – заяви той. – Трябва да тръгвам, преди...
Тя го спря:
– Знам. Знам, че трябва. Бъди внимателен – после сложи длан на бузата му: – Обичам те.
– О, боже! – той се взря в нея. – Страхувам се, Мади. Винаги съм бил в състояние да разбирам нещата. Надявам се на Бога, че знам какво правя. Това е всичко, което мога да сторя.
Тя нежно постави пръсти на устните му.
– Ще бъдеш брилянтен.
Не си спомняше как е стигнал до колата, нито как се е качил в нея. Помнеше обаче как погледна назад и я видя, застанала на височината до брезата, сияеща на слънчевата светлина с цветните си дрехи. Махаше му и се усмихваше с мъчителна трогателност, която бе отвъд способността му да я разбере.
Глава 48
Единственият със значение
Местността между Уолнът Кросинг и Каюга Каунти предлагаше панорама от класически пасторални гледки – малки ферми, лозя и ниви, тук-там пресичани от малки широколистни горички. Гърни не им обърна никакво внимание. Съзнанието му беше съсредоточено в крайната цел – запустялата малка хижа сред мочурище мътна вода, и онова, което би могло да се случи там тази нощ.
Още не беше станало обед, когато пристигна. Реши да не влиза веднага в имота. Вместо това бавно мина с колата покрай черния път, който водеше навътре и чиято провиснала алуминиева порта се пазеше от скелета страж. Портата беше отворена, но дори така изглеждаше по-скоро заканително, отколкото гостоприемно. Измина около километър и половина и направи обратен завой. По средата на пътя обратно към внушаващата страх входна алея на Клинтър забеляза голяма разнебитена плевня насред поле, задушено от бурени. Покривът клюмаше драматично. От стените липсваха доста дъски, както и двойната врата. Докъдето поглед стигаше, не се виждаше фермерска къща освен някакви порутени основи, които някога може и да са крепели ферми.
Гърни беше обзет от любопитство. Щом стигна до онова, което подозираше, че някога е било вход, той бавно подкара колата през полето и измина целия път до предната част на плевнята. Вътре беше тъмно, затова му се наложи да запали фаровете на автомобила, за да добие представа за интериора. Подът беше от бетон, а от предния отвор към изпълнената със сенки задна част на сградата водеше дълъг открит коридор. Навсякъде беше покрито с мръсотия и разлагащо се сено, но иначе беше празно. Той взе решение. Бавно влезе с колата в плевнята – докъдето можеше да стигне в тъмната ѝ вътрешност. След това взе папката с данни за „Сираците“ и полицейските доклади, излезе от колата и заключи вратите ѝ. Беше точно 12 на обяд. Щеше да му се наложи да чака дълго, но беше подготвен да използва времето добре. Продължи пеша надолу през непроходимото поле и по пътя към алеята на Клинтър. На влизане по тесния насип, отделящ бобровото езеро от съседното блато, Гърни отново беше поразен от затънтеното уединение на мястото.
Както беше обещано, входната врата на хижата беше отключена. Вътрешността, която очевидно се състоеше само от една голяма стая, издаваше мирис на плесен, характерен за място, чиито прозорци рядко се отварят. Стените от неодялани дървени стволове придаваха допълнителен нюанс на миризмата – на дърво и киселина. Мебелировката изглеждаше така, сякаш беше взета от магазин, специализиран в стил рустик1. Интериор за мъж. За ловец. Печка, мивка и хладилник, наредени до една от стените; дълга маса с три стола до съседната стена; ниско единично легло – до трета. Подът беше от чамови дъски, боядисани в тъмен цвят. Погледът на Гърни бе привлечен от нещо, което приличаше на капак за отвор в пода. Близо до ръба на капака имаше пробита дупка за пръст като предполагаем метод за повдигане и отваряне. От любопитство я изпробва, но капакът не помръдна. Сигурно някога в миналото е бил запечатан, за да не се отваря. Или, познавайки Клинтър, може би някъде имаше скрита ключалка. Вероятно това беше мястото, където складираше „колекцията“ си от пистолети, които продаваше на други „колекционери“, без да има нужда от федерално разрешително за търговия с огнестрелно оръжие.