– Има ли друг начин да се влезе долу?
– Не.
– А прозорци?
– Малки са, на равнището на земята, но имат решетки.
– Къде е ключът за осветлението?
– Мисля, че е вътре, веднага след вратата.
Пред вратата имаше капка кръв. Гърни я прекрачи и, притиснат плътно до стената, завъртя кръглата дръжка и бързо я дръпна. Вратата се отвори и малкото антре се изпълни със застоял, миришещ на плесен въздух. Гърни изчака малко, ослушваше се. После хвърли поглед към стълбището. То беше слабо осветено от примигващата лампа в коридора зад него. На стената до себе си забеляза ключ. Щракна го и някъде в мазето светна крушка с бледа, жълтеникава светлина.
Каза на Ким да изключи флуоресцентната лампа в коридора, за да спре жуженето. След като тя изпълни искането му, Гърни отново внимателно се вслуша в продължение на минута. Тишина. Погледна надолу към стълбището. На всяко второ или трето стъпало се забелязваше тъмно петно.
– Какво има? Какво виждаш? – гласът на Ким сякаш всеки миг щеше да се скърши, толкова крехко звучеше.
– Още няколко капки – отвърна равно той. – Ще огледам по-отблизо. Остани, където си. Ако чуеш нещо, каквото и да било, хуквай с всички сили към външната врата, влез в колата ми...
Тя го прекъсна рязко:
– Няма начин! Оставам с теб!
Гърни притежаваше дарбата да излъчва спокойствие, което се увеличаваше правопропорционално на тревогата на околните.
– Добре. Но ще трябва да се уговорим нещо – да стоиш на два метра зад мен – той стисна по-здраво беретата. – Ако ми се наложи да се придвижа бързо, ще ми е необходимо пространство. Така става ли?
Ким кимна.
Той започна бавно да слиза по стълбитещето – скърцаща стара конструкция без перила. Когато стигна долу установи, че следата от тъмни петна продължава по прашния под на мазето към нещо като дълъг и нисък сандък в насрещния ъгъл. До едната стена беше поставен отоплителен котел и два резервоара за гориво. На съседната стена имаше електрическо табло, а в редица над него бяха разположени малки хоризонтални прозорци, които почти допираха издадените напречни греди на тавана. През мръсните им стъкла смътно се различаваха поставените отвън решетки. Слабата светлина идваше от една-единствена гола крушка, мърлява колкото прозорците.
Гърни отново насочи вниманието си към сандъка.
– Имам фенерче – разнесе се гласът на Ким от стълбището. – Искаш ли го?
Вдигна поглед към нея. Тя включи фенерчето и му го подаде. Беше малко фенерче „Мини Маглайт“. Батериите му очевидно бяха за смяна, но все пак беше по-добре от нищо.
– Какво виждаш? – попита Ким.
– Не съм съвсем сигурен. Когато слиза тук предния път, помниш ли до стената да е имало кашон или сандък?
– О, господи, нямам представа. Онзи майстор ми показваше нещата по таблото, превключвателите и още не знам какво. Какво виждаш?
– Ще ти кажа след минутка.
Тръгна, изпълнен с безпокойство, напред по кървавата диря към дългия нисък сандък.
От една страна, приличаше на много стара ракла за одеяла. От друга обаче, Гърни не можеше да се отърве от мелодраматичното усещане, че е точно с големината на ковчег.
– О, боже! Какво е това? – Ким го бе последвала и сега стоеше само на няколко крачки зад него. Говореше със снижен до шепот глас.
Гърни стисна със зъби фенерчето и го насочи надолу, към сандъка. Беретата беше в дясната му ръка, а с лявата предпазливо повдигна капака.
За секунда му се стори, че вътре няма нищо.
Едва след малко забеляза ножа, проблясващ меко на светлината на фенерчето.
Малък кухненски нож за белене. Дори на слабата светлина ясно се забелязваше, че острието е силно наточено и е необичайно тънко и остро. На върха му имаше малка капка кръв.
1 Препратка към двуетажната къща на герой от популярен американски сериал, известен с тесногръдието и не особено високия си интелект. – б. р.
2 Теодор Джон Качински, познат и като Юнабомбъра, е американски математик, анархист и социален критик, който извършва поредица от атентати с писма бомби в продължение на 20 години, при които убива трима и ранява 23 души – б. пр.
Глава 5
В трънено кълбо 1
Независимо от опитите на Гърни да я убеди, Ким отказа да повика полицията.
– Казах ти, че им звънях преди. Няма пак да го правя. Нищо не се случва. Не, по-зле е от нищо. Идват в апартамента, хвърлят по едно око на вратите и прозорците и ми казват, че няма следи от влизане с взлом. После ме питат дали някой е пострадал, дали има нещо откраднато или счупено. Все едно, ако проблемът не се вмества в някоя от тези категории, не е проблем. Миналия път, като им се обадих да съобщя за ножа в банята, загубиха интерес, след като разбраха, че е мой – въпреки че на няколко пъти им казах, че го е нямало в продължение на две седмици. Изстъргаха малката капка кръв, която беше на пода до него, взеха я, но не казаха дори дума за нея. Ако пак ще идват тук и ще ме гледат все едно съм някаква истеричка, дето просто им губи времето, най-добре да вървят по дяволите! Знаеш ли какво направи миналия път един полицай? Прозина се. Наистина, колкото и да не е за вярване, се прозина направо в лицето ми!