Отново настъпи дълга пауза. Тревожна тишина, която можеше да означава всичко. Може би Добрия пастир най-после бе изгубил равновесие. Или пък вече дърпаше спусъка. Стомахът на Гърни бурно потръпна.
– За какво говориш?
– Много скоро ще разбереш.
– Искам да знам сега.
В шепота се промъкна ново напрежение; едновременно с това нещо се раздвижи и проблесна на снопа лунна светлина. Гърни за първи път зърна дулото на грамадния посребрен пистолет, който се намираше на не по-малко от два метра от него.
– Сега – повтори мъжът. – Кажи ми за „Лейксайд кълижън“.
– Оставил си там нещо, което указва самоличността ти.
– Не нося подобни неща.
– Е, онази нощ си носил.
– Кажи ми точно какво е било. Кажи ми веднага.
Така, както Гърни виждаше ситуацията, тук нямаше правилен отговор. Нямаше отговор, който да го спаси. Дори да обясни за откритите следи от гуми, това със сигурност нямаше да му донесе помилване. Да моли за живота си би било безполезно – дори още по-зле. Имаше само един вариант, който му предоставяше макар и бегла надежда да остане жив поне още минута: да протака, да откаже да разкрива каквото и да било. Когато заговори, се опита да запази гласа си спокоен:
– Оставил си ключ към цялата загадка на паркинга на „Лейксайд кълижън“.
– Не обичам гатанките. Имаш три секунди да отговориш на въпроса ми. Едно.
Бавно вдигна пистолета към лицето на Гърни.
– Две.
Дулото проблесна на лунната светлина.
– Три. – Той натисна спусъка.
Глава 50
Апокалипсис
Инстинктивното отдръпване на Гърни от проблясъка и оглушителния изстрел сигурно би го запратило на земята заедно със стола, ако не беше ръбът на масата. За миг той не беше в състояние да вижда нищо и чуваше единствено пронизително звънтящото ехо на изстрела. Усети нещо мокро от лявата страна на врата си, тъничка струйка. Вдигна ръка отстрани на лицето си и усети още влага по долната част на ухото. Плъзна пръстите си по-нагоре и откри изгарящо болезнено място на върха на ухото си – кръвта идваше оттам.
– Вдигни ръцете си отново на тила.
Шепнещият глас сякаш идваше от много далеч, изгубен из звънтенето в ушите на Гърни. Въпреки това се постара да се подчини.
– Чуваш ме, нали? – запита далечният приглушен глас.
– Да – отвърна Гърни.
– Хубаво. Слушай внимателно. Ще ти задам въпроса отново. Трябва да му отговориш. Аз преценявам много добре кое е истина и кое не е. Ако чуя истина, продължаваме, без да пострадаш. Просто един приятен разговор, нали се сещаш? Чуя ли лъжа, отново ще дръпна спусъка. Ясно ли е?
– Да.
– Всеки път, когато чуя лъжа, ще губиш по нещо. Следващия път няма да е само малко парченце от ухото ти. Ще загубиш по-важни неща. Разбираш ли?
– Разбирам.
Зрението на Гърни беше започнало да се възстановява след светкавицата на дулото. Сега отново виждаше замъглената ивица лунна светлина, която разполовяваше помещението.
– Добре. Искам да знам всичко за тази така наречена грешка в „Лейксайд кълижън“. Без гатанки. Само истината.
Обляното в лунна светлина дуло на посребрения пистолет постепенно се снижи и се изравни с десния глезен на Гърни. Той стисна зъби при мисълта за онова, което куршум от „Пустинен орел“ би причинил на ставата. Непосредствената загуба на крака му щеше да е достатъчно лоша. Но истинският проблем би бил артериалното кървене. А отговарянето – с истината или не – на този и всеки следващ въпрос не беше лостът, който ще обърне резултата. Единственият лост, който можеше да повлияе, беше усещането на Добрия пастир за личната му безопасност.
А този лост в момента можеше да се придвижи в една-единствена посока. Защото не съществуваше сценарий, при който живият Гърни би представлявал по-малък риск за Добрия пастир от мъртвия Гърни.
Единствената променлива величина, която предстоеше да се изясни, бе колко точно части на тялото си ще изгуби, преди да умре от загуба на кръв. Преди да умре от загуба на кръв, сам, на пода в къщата на Макс Клинтър, на средата на блатото, по средата на нищото.
Затвори очи и видя Мадлин, застанала на хълма. Мадлин в червено, лилаво, розово, синьо, оранжево, алено... искряща на слънчевата светлина.
Тръгна към нея през тревата, която зеленееше в най-живото зелено и ухаеше на сладост, каквато сигурно се носи в рая. Мадлин леко докосна устните му с пръсти и се усмихна:
– Ще бъдеш брилянтен – промълви. – Абсолютно брилянтен.
И миг по-късно беше мъртъв.
Или поне така си мислеше. Неочаквано усети върху затворените си клепачи силна светлина. Тя беше придружена от звука на далечна музика, която проникваше през звънтенето в ушите му, пробиваше и се издигаше над всичко. Думкане на голям барабан. А после чу гласа. Глас, който го върна обратно в хижата насред блатото, по средата на нищото. Глас, усилен многократно от използвания мегафон: