Гърни се сети за думите на онзи евангелист от РАМ и потрепери: „Да унищожава живота, да го издухва като струйка дим, да го стъпква като буца кал – това е същността на злото!“.
Навън, някъде оттатък езерото с бобрите, се включи сирена – виеше в продължение на пет секунди, после изключи. След това отново се разнесе съобщението по мегафона.
Гърни се завъртя на стола и надникна през предния прозорец. Мощни прожектори осветяваха имота от другата страна на пътя. Осъзна, че преди малко вероятно е чул воя на сирената. В състоянието, в което бе изпаднал, онова силно емоционално объркване, докато ушите му все още бучаха от експлозията на изстрела, беше помислил звука за музика. След това чу и друг шум – онова, което беше взел за думкане на барабан. Сега си даде сметка, че е въртящата се перка на кръжащ в небето хеликоптер. От хеликоптера идваше лъч на прожектор, който се стрелкаше напред-назад над хижата, през оплетената блатна трева, над вкочанените пънове на изгнили дървета, които стърчаха от черната вода. Гърни се обърна към Стърн. Два въпроса се бореха за първо място в списъка му от общо четиридесет или петдесет. Първият беше най-спешен:
– Какво ще правиш сега, Лари?
– Ще продължа, възможно най-разумно.
Този отговор, с цялото си рационално спокойствие, не би могъл да звучи по-откачено.
– И какво точно означава това?
– Ще се предам. Ще играя играта. Ще надделея.
Гърни се страхуваше, че в момента наблюдава затишие пред буря – че благата светлина на разума и заявеното желание да се предаде ще избухнат в безумна кървава баня.
– Да надделееш?
– Винаги съм го правил. И винаги ще успявам.
– Но... възнамеряваш да се предадеш?
– Разбира се – Стърн се усмихна, сякаш се опитваше да успокои дете, което се страхува да се качи на автобуса за детската градина. – Ти какво си мислеше? Че ще те взема за заложник и ще те използвам като човешки щит, за да избягам?
– Правили са го преди.
– Но не и аз, не и с теб – той сякаш искрено се забавляваше. – Бъди реалист, детективе. Че какъв щит би излязъл от теб? Доколкото разбрах, колегите ти професионалисти биха се радвали на възможността да те застрелят. Ще имам повече шансове за успех, ако се прикрия зад чувал с картофи.
Гърни остана без думи от хладнокръвието на мъжа. Дали беше напълно полудял?
– Много си весел за човек, чийто случай може да сложи край на щатския мораториум върху екзекуциите. Чувал съм, че смъртоносните инжекции не са много приятни.
Още докато произнасяше думите, разочарован и изнервен от отношението на Стърн, осъзна колко опасен и неподходящ е коментарът.
Очевидно обаче нямаше нужда да се безпокои. Стърн само поклати глава:
– Не ставай глупак, детективе. Разни слабоумници с третокласни адвокати успяват да отлагат екзекуциите си в продължение на двайсет години, дори повече. Аз мога да се справя по-добре. Много по-добре. Имам пари. Много пари. Имам и връзки – както явни, така и невидими. Но най-важното е, че знам как работи съдебната система. Как работи наистина. И разполагам с нещо много ценно, което мога да предложа на тази система. Стока за продан, така да се каже.
От него се излъчваше спокойствие, което бе на границата между йогийския покой и чистото безумие.
– С какво разполагаш?
– Знание.
– Знание за?
– За някои нерешени случаи.
Навън сирената отново се обади, ви в продължение на пет секунди, след което полицията пак отправи по мегафона предупреждението, което този път звучеше още по-припряно:
ГОВОРИ ЩАТСКАТА ПОЛИЦИЯ... НЕЗАБАВНО ОСТАВЕТЕ ОРЪЖИЯТА... ОТВОРЕТЕ ВРАТАТА НЕЗАБАВНО... НАПРАВЕТЕ ГО ВЕДНАГА... ОСТАВЕТЕ ОРЪЖИЯТА СИ НЕЗАБАВНО И ОТВОРЕТЕ ВРАТАТА... ОТВОРЕТЕ ВРАТАТА НЕЗАБАВНО.
– Неразрешени случаи ли... какви например?
– Преди малко се чудеше колко души съм убил – колко освен онези, които вече си преброил.
Глухият звук от ритмично въртящата се перка на хеликоптера над хижата се усили, светлината на прожектора стана по-ярка. Стърн сякаш не ги забелязваше. Той бе съсредоточил вниманието си изцяло върху Гърни, който на свой ред се опитваше да анализира и да реагира на поредния обрат в онова, което се превръщаше в един от най-обезпокоителните случаи в кариерата му.