Гърни се замисли за това, за инстинктивния начин, по който всяко натоварено градско ченге сортира новите случаи, които кацнат на бюрото му. Сравняваше ги – с останалите случаи, които му бяха поверени, със спешните задачи за месеца, за седмицата, за конкретния ден. Припомни си един от партньорите в отдел „Убийства“ в нюйоркската полиция – мъж, който живееше в сънлив градец в западната част на Ню Джърси – място, до което почти не достигаха новини. Един ден въпросният колега донесе местния вестник. Голямата новина от първа страница беше за изчезнало от нечий заден двор басейнче за птици. По същото време в Ню Йорк се извършваха средно по двайсет убийства на седмица и повечето от тях получаваха само по един ред в градските вестници. Всичко зависеше от контекста. И макар да не го каза, Гърни чудесно разбираше как фактът, че е открила собствения си нож на пода в собствената си баня, не звучи като края на света за някой полицай, заринат със случаи на изнасилвания и убийства.
Също така разбираше колко е обезпокоена Ким. Освен това в действията на натрапника се забелязваше нещо злокобно, което притесняваше и него самия. Каза ѝ, че може би ще е добра идея за известно време да се махне от Сиракуза и да отиде в дома на майка си.
Предложението превърна страха ѝ в гняв.
– Това проклето копеле! – изсъска тя. – Ако смята, че ще спечели битката, значи не ме познава изобщо!
Гърни я изчака да се успокои, после я попита дали помни имената на детективите, които са отговорили на обажданията ѝ.
– Казах ти, повече няма да им звъня!
– Разбрах те. Но аз бих искал да поговоря с тях. Да проверя дали знаят нещо, което не ти казват.
– За какво?
– Може би за Роби Мийс. Кой знае? Няма как да знам, преди да поговоря с тях.
Ким внимателно се взря в него с тъмните си очи, после сви устни:
– Елууд Гейтс и Джеймс Шиф. Гейтс е ниският, а Шиф – високият. Едни и същи тъпанари, само телата са различни.
Детектив Джеймс Шиф въведе Гърни в една свободна стая за разпити, отдалечена с два коридора от приемната. Остави вратата отворена, не си взе стол и не предложи и на Гърни да седне. Покри лицето си с длани, опитвайки се да потисне прозявката, но изгуби битката.
– Дълъг ден?
– И така може да се каже. На работа съм от осемнайсет часа, остават ми още шест.
– Документация ли?
– И още как! Разбираш ли, приятелю, това управление е с грешни размери. Достатъчно голямо е, за да ни заринат с всички бюрократични глупости на големия град, а същевременно е твърде малко и няма къде да се скриеш. Снощи нахлухме в една изоставена къща, свърталище на наркомани, която се оказа неочаквано пренаселена. В резултат имам да напиша куп доклади за бездомниците и проститутките, а освен това трябва да заведа и веществените доказателства. Така че дай да минем на въпроса. Защо нюйоркският отдел „Убийства“ се интересува от Ким Корасон?
– Извинявай... вероятно не съм обяснил ясно положението си по телефона. Наистина бях в отдел „Убийства“, но се пенсионирах преди две години и половина.
– Пенсионер ли? Явно съм пропуснал тази информация. И какъв си сега? Частен детектив?
– По-скоро приятел на семейството. Майката на Ким е журналистка, доста статии е писала за ченгета. Пътищата ни се пресякоха, докато все още работех в полицията.
– Колко добре познаваш Ким?
– Не особено. Просто се опитвам да ѝ помогна с един журналистически проект, става дума за неразкрити убийства, но днес се сблъскахме с малко усложнение.
– Виж какво, нямам много време. Можеш ли да говориш по-конкретно?
– Някакъв тип преследва младата дама, при това не е никак приятен.
– Така ли?
– Не знаехте ли?
Погледът на Шиф стана мрачен:
– Нещо загубих логиката. Защо водим този разговор?
– Добър въпрос. Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че в момента в апартамента на Ким Корасон има скорошно доказателство за влизането на неупълномощено лице, както и доста неприятен вандализъм, извършен с явното намерение да я сплаши?