– Това ще направи много хора ужасно нещастни.
Хардуик се ухили:
– Майната им.
Последва дълго мълчание, по време на което Гърни осъзна, че участието му в случая „Добрия пастир“ в общи линии беше приключило. Престъплението беше разкрито. Опасността бе отстранена. Много хора в правоприлагащите органи и в сферата на съдебната психология скоро щяха да се окажат въвлечени в истинска оргия от безумно сочене с пръст и настояване, че ГДХ – грешките на други хора – са ги подвели. На някакъв етап, след като се уталожи пушилката, самият Гърни може би щеше да получи някакво дребно признание за своя принос. Признанието обаче бе нож с две остриета. Цената му често беше прекалено висока.
– Между другото – подхвърли Хардуик, – Пол Мелани се е застрелял.
Гърни примигна:
– Какво?
– Застрелял се е с пистолета си „Пустинен орел“. Явно е станало преди няколко дни. Вчера следобед една жена, работеща в съседна фирма, съобщила, че долавя лоша миризма от вентилационната система.
– И няма съмнение, че е било самоубийство?
– Никакво.
– Божичко!
Мадлин беше поразена:
– Това да не е онзи беден човек, за когото ми разказа миналата седмица?
– Да. – Гърни се обърна към Хардуик: – Успяхте ли да разберете от колко време е имал пистолета?
– По-малко от година.
– Божичко! – повтори Гърни, като говореше по-скоро на себе си, отколкото на Хардуик. – От всички оръжия, които е можел да използва, защо е избрал „Пустинен орел“?
Хардуик сви рамене:
– С „Пустинен орел“ е застрелян баща му. Може и той да е искал да си отиде по същия начин.
– Той мразеше баща си.
– Може би е трябвало да изкупи този грях.
Гърни се вторачи в Хардуик. Понякога този човек казваше най-шантавите неща.
– И като заговорихме за бащи – сети се Гърни, – има ли някаква следа от Емилио Корасон?
– Не е само следа.
– А?
– Когато ти остане време, може би ще обмислиш как да се справиш с това.
– Да се справя с кое?
– Емилио Корасон е алкохолик в напреднала фаза и хероинозависим. Живее в приют на Армията на спасението във Вентура, Калифорния. Проси по улиците, за да изкарва пари за алкохол и хероин. Променял е името си пет-шест пъти. Не иска да бъде намерен. Нуждае се от трансплантация на черен дроб, за да остане жив, но не може да се задържи трезвен достатъчно дълго, за да се запише в списъка. Получава пристъпи на деменция заради нивата на амоняк в кръвта си. Хората в приюта смятат, че ще умре в рамките на три месеца. Може би по-рано.
Гърни имаше чувството, че трябва да каже нещо.
Само че в ума му цареше пустота.
Чувстваше се празен.
Болка, тъга и пустота.
– Господин Гърни?
Вдигна поглед. На прага бе застанала лейтенант Булърд.
– Извинете, ако прекъсвам нещо. Исках само... Просто исках да ви благодаря... и да се уверя, че сте добре.
– Влезте.
– Не, не. Аз само... – тя хвърли поглед към Мадлин. – Вие ли сте госпожа Гърни?
– Да. А вие?
– Джорджия Булърд. Съпругът ви е забележителен мъж. Но вие, естествено, сте наясно с това. – Погледна към Гърни. – Може би, след като нещата се понаместят, ами... Чудех се, може би ще се съгласите да заведа вас и съпругата ви на обяд? Знам един малък италиански ресторант в Саспарила.
Гърни се разсмя:
– Ще чакам с нетърпение.
Тя се отдръпна с усмивка, махна им и изчезна също толкова внезапно, колкото се бе появила.
Мислите на Гърни се върнаха към съдбата на Емилио Корасон и ефекта, който новината вероятно щеше да окаже върху дъщеря му. Затвори очи и отпусна глава на възглавницата.
Когато ги отвори отново, не беше сигурен колко време е минало.
Хардуик си бе отишъл. Мадлин беше преместила стола от ъгъла на стаята, отстрани на леглото му и сега го наблюдаваше. Сцената му напомни за друга, почти същата, в края на случая „Пери“, когато за малко не го убиха и беше претърпял физическите травми, които в известен смисъл все още го тормозеха. Когато излезе от комата в края на онова преживяване, Мадлин пак бе край леглото му – чакаше, наблюдаваше.
За миг, когато срещна погледа ѝ, се изкуши да повтори онова шеговито клише – „Трябва да престанем да се срещаме по този начин“. Поради някаква причина обаче му се струваше нередно, не беше забавно, не беше шега, която имаше правото да каже.
По лицето на Мадлин плъзна палава усмивка:
– Канеше се да кажеш нещо, нали?
Той поклати глава. Всъщност само леко я помръдна наляво-надясно върху възглавницата.
– Напротив, канеше се – заяви тя. – Нещо глупаво. Прочетох го в очите ти.