Той се разсмя, след което се намръщи от болката, когато кожата около устата му се опъна. Мадлин сложи ръка върху неговата:
– Разстрои се заради Пол Мелани?
– Да.
– Защото смяташ, че е трябвало да направиш нещо?
– Може би – той кимна, като внимателно разтриваше опакото на дланите си. – Твърде неприятно е, че издирването на бащата на Ким не свършва по-щастливо.
– Да.
Тя посочи другата му ръка, превързаната:
– Как е раната от стрелата?
Той вдигна ръката си от леглото и се вгледа в нея:
– Бях забравил за това.
– Добре.
– Добре ли?
– Нямам предвид раната ти. Имах предвид стрелата. Великата загадка със стрелата.
– Не я ли смяташ за загадка? – попита я.
– Не и такава, която може да се разкрие.
– Тоест, да спрем да ѝ обръщаме внимание?
– Да.
Той обаче не изглеждаше убеден, затова Мадлин продължи:
– Не е ли именно това животът?
– Изпълнен с необясними, падащи от небето стрели?
– Искам да кажа, че винаги ще има неща, за чието пълно разбиране няма да ни стигне време.
Подобни изказвания притесняваха Гърни. Не че не бяха верни. Разбира се, че бяха. Той обаче имаше чувството, че основният им смисъл е атаката срещу рационалния процес. Атаката срещу начина, по който функционира собственото му съзнание. Същевременно нямаше никакъв смисъл да спори с Мадлин по този повод.
Една млада сестра влезе в стаята, като буташе пред себе си телевизор, поставен върху стойка с колелца. Гърни обаче само поклати глава и ѝ направи знак, че не го иска. „Ужасно трагичното огнено кълбо“ на РАМ можеше да почака.
– Успя ли да разбереш Лари Стърн? – попита Мадлин.
– Може би една част от него. Не целия. Стърн беше... необикновено създание.
– Хубаво е да знае човек, че наоколо няма много като него.
– Той се мислеше за напълно рационален човек. Изцяло практичен. Образец на разума.
– Как мислиш, дали някога го е било грижа за другиго?
– Не. Никак.
– Дали е вярвал на някого?
Гърни поклати глава:
– „Доверието“ е представа, която не би означавала нищо за него. Не и в нормалния смисъл на думата. Той би сметнал желанието да се довериш за слабост, за нелогичен недостатък у другите, недостатък, който би могъл да използва. Връзките му сигурно са се основавали на използване и манипулация. И е разглеждал другите като инструменти.
– В такъв случай е бил съвсем сам.
– Да. Напълно сам.
– Колко ужасно!
Гърни за малко да каже, че само по някаква всевишна благодат не е на неговото място. Знаеше колко често се усамотява и дори не забелязва, че го прави. Как връзките му се изплъзват и се разнасят като дим, подет от вятъра. Колко лесно потъва в себе си. Колко естествени и безвредни изглеждат маниите му за оттегляне и изолация. Искаше му се да ѝ обясни, да ѝ опише тази особеност на съществото си. После обаче почувства нещо, което понякога усещаше, когато е близо до нея – чувството, че тя вече знае какво мисли, без да се налага той да произнася думите. Тя го погледна в очите, стисна ръката му и я задържа. И тогава, за първи път през живота си, той изпита същото особено усещане, но сега беше в обратна посока. Усещаше, че той знае за какво си мисли тя, без да ѝ се налага да го произнася. Усещаше думите в дланта ѝ, виждаше ги в очите ѝ. Тя му казваше да не се страхува. Казваше му да ѝ вярва, да вярва в любовта ѝ към него. Казваше му, че онази благодат, от която зависи, винаги ще бъде с него.
След безмълвните ѝ думи го обзе пълен покой. Усети, че се отърсва от всички грижи на света. Всичко беше наред. Всичко беше спокойно. А след това някъде в далечината се разнесе звук. Беше толкова слаб, така фин, че Гърни не бе съвсем сигурен дали го чува, дали го усеща, или си въобразява. Но знаеше с абсолютна сигурност какво е.
Характерният жив ритъм на „Пролет“ от Вивалди.
Благодарности
Последователността е важно нещо в професионалните и бизнес отношения. А когато тази последователност е свързана с истински талантливи и отдадени хора, тя се превръща в удоволствие.
От издаването на първия ми роман – „Намисли си число“, през втория – „Затвори очи“, до третия – „Не дърпай дявола за опашката“, имах привилегията да работя с необикновени личности – превъзходния агент Моли Фридрих, нейната прекрасна сътрудничка Лейси Карсън и безотказно прозорливия редактор Рик Хоргън.
Благодаря ти, Рик! Благодаря ти, Моли! Благодаря ти, Луси!