Ставаше все по-изолиран, заемаше все по-отбранителна позиция и се противопоставяше все по-силно на всяка идея, която не е негова собствена. И беше убеден, че всичко това е започнало преди шест месеца с онези три куршума, които за малко да сложат край на живота му. Обективността, която някога приемаше за даденост, сега бе убягващо му качество, към което трябваше да се стреми. Знаеше обаче, че стремежът си струва усилията. Без обективност не притежаваше нищо.
Преди много време един терапевт му беше казал: „Когато изпитваш безпокойство, се опитай да откриеш страха под безпокойството. В основата винаги е страхът и ако не се изправим срещу него, обикновено постъпваме зле.“ Сега, като направи хладнокръвен опит да погледне обективно, Гърни се запита от какво го е страх. Този въпрос владееше съзнанието му през по-голямата част от пътуването. Най-точният отговор, до който успя да достигне, бе онзи, от който най-много се срамуваше.
Страхуваше се, че може да сбърка.
Паркира колата си до тази на Мадлин пред страничната врата на къщата. Планинският въздух беше леден. Гърни влезе вътре, закачи палтото си в килерчето, продължи към кухнята и подвикна:
– Прибрах се!
Не получи отговор. В къщата цареше неописуемо мъртвило – една особена пустота, която настъпваше само в отсъствието на Мадлин.
Трябваше да отиде до тоалетната и тръгна натам, после си спомни, че е забравил да вземе синята папка на Ким от колата. Върна се за нея, но преди да стигне до колата, нещо яркочервено привлече погледа му вдясно от мястото за паркиране. Бе по средата на лехата, в която Мадлин бе посадила цветя миналата година. Именно заради този факт първоначално Гърни реши, че нещото е разцъфнал цвят на върха на право стъбло. Секунда по-късно му хрумна, че по това време на годината не би могло да има цъфнали цветя. Въпреки това, когато се приближи към лехата и осъзна какво всъщност вижда пред себе си, истината не му изглеждаше по-логична от разцъфнала роза.
Правото „стебло“ се оказа тяло на стрела. Върхът ѝ беше забит във влажната почва, а „цветът“ бяха три алени пера, закачени в горния ѝ край, които блестяха ярко под косите лъчи на слънцето.
Гърни се вгледа замислено в стрелата. Дали Мадлин я бе поставила там? Само че откъде би могла да я вземе? Дали я използваше за някакъв маркер? Изглеждаше нова и лъскава, времето не ѝ бе повлияло, следователно не е възможно да е била под снега цялата зима. Но ако Мадлин не я бе забучила в лехата, кой би го сторил? Възможно ли беше изобщо да не е „поставена“, а някой да я е изстрелял с лък? Но за да се забие по този начин, би трябвало да е изстреляна почти вертикално във въздуха. Кога? Защо? От кого? Къде е стоял стрелецът?
Стъпи в лехата, хвана стрелата ниско долу и бавно я измъкна. Завършваше с ловен връх с четири остриета – стрела, с която някой по-умел ловец със сериозен лък би могъл да прониже сърна. Докато изучаваше смъртоносния предмет, не можеше да не мисли за невероятното съвпадение да попадне на две остри хладни оръжия, повдигащи притеснителни въпроси, в един и същи ден.
Естествено, възможно беше Мадлин да има някакво съвсем просто обяснение за стрелата. Взе я и я отнесе в кухнята, където грижливо я изми на мивката. Острието, изглежда, бе от въглеродна стомана, толкова наточено, че човек би могъл да се обръсне с него. Което отново му припомни ножа в мазето на Ким, което пък го подсети, че папката ѝ все още е в колата. Внимателно остави стрелата на плота от борово дърво и тръгна през малкото коридорче край килера.
Отвори страничната врата и се озова лице в лице с Мадлин, облечена в една от обичайните си поразителни цветови комбинации – панталони в бледорозово, светлолилаво спортно горнище и оранжева бейзболна шапка. Изглеждаше приятно раздвижена и леко задъхана както обикновено след разходка по хълмовете. Гърни отстъпи, за да ѝ направи място.
Тя се усмихна:
– Тоооолкова е красиво! Видя ли тази фантастична светлина над склона? И леката руменина на пъпките – забеляза ли я?
– Какви пъпки?
– Значи не си я видял? О, ела тук, ела! – хвана го за ръката и го изведе навън, а после щастливо посочи към дърветата след края на горната ливада. – Можеш да го видиш само в началото на пролетта, това едва доловимо розово в листата на кленовете.
Гърни видя за какво му говори, но не можеше да сподели радостната ѝ реакция. Вместо това бледият намек за цвят, промъкващ се в сивокафявия пейзаж събуди в него стар спомен – спомен, от който му призляваше: сивокафява вода в една канавка до изоставено шосе зад летище „Ла Гуардия“, мътен червеникав оттенък във вода. Червеното се процеждаше от простреляно тяло, проснато точно под повърхността.