Тя го погледна загрижено:
– Добре ли си?
– Уморен съм, това е.
– Искаш ли кафе?
– Не – отвърна той рязко, без да знае защо.
– Ела вътре – продължи тя, след което свали връхната си дреха и шапката и ги закачи в килерчето.
Гърни я последва в кухнята. Мадлин отиде до мивката и завъртя кранчето:
– Как мина пътуването до Сиракуза?
Той се сети, че проклетата синя папка пак е останала в колата.
– Не те чувам, докато водата тече – отвърна ѝ.
Бяха станали... колко? Три пъти ли бе забравил да я внесе? Три пъти за последните десет минути? Божичко!
Жена му напълни една чаша с вода и спря чешмата.
– Попитах за пътуването до Сиракуза.
Гърни въздъхна:
– Странно беше. Сиракуза е отвратителна дупка. Изчакай за миг. След малко ще ти разкажа.
Излезе, отиде до колата и този път се върна с папката в ръка.
Мадлин беше озадачена:
– Чувала съм, че там има много приятни стари квартали. Може би си ходил в друга част на града?
– Да, и не. Приятните стари квартали съжителстват с квартали от някакъв гангстерски ад.
Тя хвърли поглед към папката в ръката му:
– Това проектът на Ким ли е?
– Какво? А, да – огледа се за място, където да остави папката и забеляза стрелата на плота. Посочи я: – Какво знаеш за това?
– За това ли? – Мадлин пристъпи напред и се вгледа в стрелата, без да я докосва. – Това същото нещо ли е, което видях отвън?
– Кога си я видяла?
– Не помня. Когато излязох. Може би преди час.
– И не знаеш нищо за нея?
– Само това, че беше забучена в лехата. Реших, че ти си я сложил там.
Последва дълго мълчание. Гърни се взираше в стрелата, а Мадлин – в него.
– Смяташ, че някой ловува там горе ли? – попита тя накрая и присви очи.
– Сега не е ловен сезон.
– Може би някой пияница е решил, че е.
– Приятна мисъл.
Мадлин се втренчи в стрелата, после сви рамене:
– Изглеждаш изтощен. Ела, седни. – Махна с ръка към масичката до прозорците. – Разкажи ми как мина денят ти.
След като ѝ разказа всичко, което можеше да си спомни, включително молбата на Ким да му плати, за да я придружи на двете срещи на следващия ден, Гърни се взря в лицето на Мадлин, търсейки някаква реакция. Вместо да коментира разказа му обаче, тя смени темата.
– И моят ден беше тежък в известен смисъл.
Приведе се, докато говореше, и опря лакти на масата. Събра длани пред лицето си и подпря брадичка на палците. После затвори очи и дълго време не каза нищо.
След това отново отвори очи, отпусна ръце в скута си и изпъна гръб:
– Спомняш ли си, че ти бях споменала за онзи математик?
– Смътно.
– Професорът по математика, който беше клиент на клиниката.
– О, да. Вярно.
– Първоначално го бяха насочили към нас заради шофиране в нетрезво състояние. Имаше проблеми с работата си, а накрая я загуби. Последва ужасен развод, отчуждение от децата му, дрязги със съседите. Мрачни перспективи, проблеми със съня, вманиачаване в негативната страна на всяка ситуация. Невероятен ум, но окован в спираловидното нанадолнище на депресията. Три пъти седмично идваше на групова терапия, плюс един индивидуален час. Обикновено имаше желание да говори. Или по-скоро имаше желание да се оплаква, да обвинява всички за всичко. Никога обаче не пожела да направи каквото и да било. Не искаше дори да излиза от къщата си, освен ако не бе наложено от съда. Отказваше да приема антидепресанти, защото това би означавало да приеме факта, че химията на мозъка му може би е част от всичките му други проблеми. Почти е смешно. Беше решен да направи всичко по своя си начин, а неговият начин беше да не върши нищо.
Тя се усмихна безрадостно и се загледа навън през прозореца.
– Какво стана?
– Снощи се е застрелял.
Двамата отново запазиха мълчание за дълго, вперили в хълмовете погледи, които се кръстосваха заради поставените им един срещу друг столове. Гърни изпита странно усещане – сякаш не е свързан нито с мястото, нито с времето.
– И така – каза Мадлин и се обърна с лице към него, – младата дама иска да те наеме. А всичко, което трябва да направиш, е да я следваш насам-натам и да ѝ казваш как се справя според теб.
– Да, така каза.
– Чудиш се дали няма нещо повече?
– Ако може да се съди по днешния ден, възможно е да има някои скрити обрати.