– И какво успя да разбереш от Клинтър?
– Отговорът на този въпрос не е никак лесен. Доста странен човек. В главата му се въртят всякакви неща, а аз не мисля, че ги разбирам всичките. Може ли да го обсъдим утре, в колата? Не бях осъзнала колко късно е станало, а трябва да си взема душ.
Макар че Гърни не ѝ повярва, не възрази. Искаше възможно най-бързо да се свърже с Джак Хардуик.
Обаждането му бе прехвърлено на гласова поща. Той остави съобщение.
Здрачът бързо преминаваше в нощ. Вместо да светне лампата във всекидневната, отнесе папката с проекта на Ким на кухненската маса.
Мадлин все още седеше в креслото си до пропукващата камина в другия край на стаята. Преместила бе „Война и мир“ от скута си върху масичката за кафе до себе си и в момента плетеше.
– Е, разбра ли откъде се е взела онази стрела? – попита тя, без да вдига очи.
Той хвърли поглед към плота, към графитеночерната основа и червените пера в горния край на стрелата. Нещо в нея предизвикваше гадене. После – сякаш това усещане се бе оказало предвестник на надигащ се в паметта му спомен – се сети за едно произшествие в блока в Бронкс, където живееше като дете. Тогава бе на тринайсет години. Навън беше тъмно. Баща му или бе останал до късно на работа, или пиеше някъде. Майка му беше на урок по бални танци в една зала в Манхатън, погълната от поредната мания, която бе заменила предишната (да рисува с пръсти). Баба му беше в спалнята си и мърмореше нещо, докато прехвърляше зърната на броеницата. Той самият се намираше в спалнята на майка си – беше само нейна, откакто баща му бе започнал да спи на дивана в хола и да държи дрехите си във вградения гардероб в антрето.
Дейв беше отворил един от двата прозореца. Въздухът бе студен и миришеше на сняг. Тогава имаше дървен лък, съвсем истински, не играчка. Купил си го беше с парите, спестявани от джобните в продължение на две години. Мечтаеше някой ден да ловува с него в гората, далеч от Бронкс. Стоеше пред широко отвореното крило на прозореца, а леденият въздух идваше право в него.
Постави в тетивата на лъка една стрела с алени пера на края и подтикван от някакво особено въодушевление, вдигна лъка, подаде го през прозореца на спалнята на шестия етаж, насочи го към черното небе, опъна тетивата и пусна стрелата навън в нощта. Изведнъж страх скова сърцето му и той се заслуша за звука от сблъсъка – дали ще се удари в покрива на някоя от по-ниските сгради в квартала, или ще изтрака металически по някоя кола отдолу, или пък ще дрънне в тротоара... само че не чу нищо. Абсолютно нищо.
Неочакваната тишина започна да го ужасява. Представи си колко безшумен би бил сблъсъкът на острата стрела и някое човешко тяло.
Прекара остатъка от нощта, преценявайки възможните последствия.
Възможните последствия го плашеха до смърт. Но причината за онова продължително безпокойство, онази част от случката, която още не можеше да преглътне и която все още го тормозеше – дори сега, след трийсет и пет години – беше въпросът, на който така и не бе успял да си отговори: Защо?
Защо го бе направил? Какво го бе обзело и го бе накарало да стори нещо толкова очевидно безразсъдно, нещо, от което нямаше никаква рационална полза и което беше изпълнено с безсмислена опасност?
Гърни погледна отново към плота и се сепна от странната симетрия между двете загадки: стрелата, която бе изстрелял от прозореца на майчината си спалня, с неясен мотив и неизвестна точка на приземяване, и стрелата, която се бе забила в градината на съпругата му, с неясен мотив и неизвестна точка на изстрелване. Поклати глава, сякаш искаше да я прочисти от някаква невидима мъгла.
Време беше да смени темата.
Сякаш по поръчка в този миг звънна мобилният му телефон. Обаждаше се Кони Кларк.
– Исках да добавя нещо – нещо, което не споменах тази сутрин.
– О?
– Не съм го пропуснала нарочно. Става дума за едно от ония неясни неща, които понякога изглеждат свързани със ситуацията, а понякога сякаш нямат нищо общо.
– Да?
– Предполагам, че по-скоро е съвпадение. Добрия пастир е извършил убийствата си точно преди десет години, нали така? Ами точно по това време бащата на Ким изчезна от полезрението ни. Тогава вече бяхме разведени от две години, а той все разправяше, че иска да пътува по света. Никога не съм смятала, че наистина ще го направи, макар понякога да беше удивително импулсивен и безотговорен, до голяма степен именно заради това се разведох с него, а после един ден просто остави съобщение на телефонния ни секретар, казваше, че моментът е настъпил, сега или никога, и че заминава. Пълен абсурд! Но това беше всичко. Случи се през първата седмица на пролетта, точно преди десет години. Никога повече не чух и дума от него. Можеш ли да повярваш? Това егоистично, скапано копеле! Ким беше направо съсипана. Дори повече, отколкото при развода две години по-рано. Напълно съсипана.