Когато се облече и се върна до френските прозорци, неприятното чувство на дразнеща тревожност вече бе започнало да се завръща. Мадлин беше излязла навън, на покрития с плочи от пясъчник вътрешен двор. Оттатък него се простираше неголям участък от някогашното пасище, който, след две години редовно косене, бе започнал да прилича на истинска тревна поляна край къща. Облечена в грубо работно яке, оранжев анцуг и зелени гумени ботуши, Мадлин се местеше по плочите и ентусиазирано забиваше лопатата на всеки петнайсетина сантиметра, оформяйки ясна линия от отскубнатите коренчета на пълзящите към плочките треви. Погледна към него – в очите ѝ първоначално сякаш имаше покана да се присъедини към начинанието, а после – разочарование от явното му нежелание да го направи.
Подразнен, той нарочно се обърна настрани. Погледът му се зарея надолу по склона на хълма и спря върху зеления трактор, паркиран край плевнята.
Мадлин го проследи и попита:
– Чудех се дали не можеш да използваш трактора, за да изравниш браздите?
– Браздите ли?
– Коловозите, които станаха от гумите там, където паркираме колите.
– Става – отвърна той колебливо. – Предполагам.
– Не е нужно да го правиш още на минутата.
– Хммм.
Сега вече спокойствието, което го бе обзело под душа, напълно изчезна. Умът му се насочи към онзи странен проблем с трактора, който бе открил преди около месец и който като цяло бе изхвърлил от съзнанието си – с изключение на параноичните мигове, когато направо го побъркваше.
Мадлин го изучаваше съсредоточено. После се усмихна, остави лопатата и тръгна към страничната врата. Вероятно смяташе да свали ботушите си в килерчето до входа, преди да влезе в кухнята.
Той си пое дълбоко въздух и се втренчи в трактора. За двайсети път се зачуди на какво се дължи мистериозната повреда в спирачките. В този миг, сякаш подчинявайки се на законите на някаква зловредна хармония, един тъмен облак закри слънцето. Пролетта, изглежда, бе дошла и си беше отишла.
Глава 2
Голяма услуга за Кони Кларк
Имотът на Гърни се намираше в края на селски път, на една седловина сред планините Кeтскил, близо до село Уолнът Кросинг. Старата фермерска къща беше разположена на по-полегатия южен склон на седловината. Обрасло с бурени пасбище я отделяше от голямата червена плевня и дълбокото езеро, оградено с папур и върби. Зад тях растяха букови, кленови и черешови дървета. На север пък, по протежение на хребета, се простираше второ пасбище. То стигаше до борова гора и върволица от изоставени каменни кариери, които гледаха към долината от другата страна на рида.
Времето беше претърпяло една от онези резки промени, които бяха много по-характерни за планините Кeтскил, отколкото за Ню Йорк, откъдето идваха Дейв и Мадлин. Небето приличаше на тъмносиво одеяло, проснато върху хълмовете. Температурата сякаш беше паднала с поне два-три градуса за последните десет минути.
Започваше да вали много ситна суграшица. Гърни затвори прозорците. Когато ги придърпа плътно, за да спусне райберите, усети пронизваща болка в дясната част на стомаха. Миг по-късно го преряза втора. Вече бе свикнал с това – три ибупрофена и се оправяше. Насочи се към аптечката в банята, замислен, че най-лошото в тази ситуация не е физическият дискомфорт. Най-лошо беше чувството за уязвимост и разбирането, че единствената причина да е жив е късметът му.
Самата идея за късмет не му допадаше. Струваше му се, че с него глупците просто оправдават липсата на реални способности. Спасил се бе в резултат на случайност, а случайността не беше съюзник, на когото можеш да разчиташ. Гърни познаваше по-млади мъже, които вярваха в добрия късмет, осланяха се на добрия късмет и си мислеха, че е нещо, което притежават. На четиридесет и осем години обаче Гърни беше наясно, че късметът си е просто късмет, а невидимата ръка, която подхвърля монетата, е студена като труп.
Болката, която бе изпитал преди малко, му напомни още нещо: че възнамерява да отмени предстоящия си час при невролога в Бингамтън. За последните четири месеца беше ходил при този лекар четири пъти, но посещенията му изглеждаха все по-безсмислени... освен ако смисълът им не бе в това да изпращат сметки на застрахователната компания на Гърни.
Държеше телефонния му номер заедно с тези на останалите лекари на бюрото си. Вместо да отиде в банята за ибупрофена, влезе в кабинета, за да се обади. Докато набираше номера, си представи доктора – разсеян мъж на трийсет и осем–трийсет и девет години, с тъмна, вече оредяваща, чуплива коса, малки очи, момичешка уста, слабохарактерна брадичка, гладки и меки като коприна ръце, маникюр, скъпи мокасини, надменно поведение и никакъв видим интерес към нещата, които Гърни мисли или изпитва. Трите жени, които обитаваха лъскавата му, модерно обзаведена приемна, изглеждаха непрекъснато объркани и изнервени от доктора, от пациентите му и от информацията на екраните.