Гърни се сети първо за собствената си скрита „Берета“. После си помисли за Клинтър. Макар очевидно да си падаше по рисковете (а нищо чудно да бе и леко чалнат), със сигурност знаеше как да напластява една история и как да запазва контрола под напрежение. Наясно бе и как да манипулират покварени, зли и импулсивни хора, как да ги накара да стигнат до изводите, до които той иска да стигнат. За ченге, работещо под прикритие, или за фокусник, това беше най-ценната комбинация от умения. Гърни обаче усещаше и нещо друго, спотайващо се под повърхността – нещо, което предвещаваше лош край.
Хардуик отново подхвана разказа си:
– Случилото се след това беше предмет на задълбочено разследване от страна на Бюрото. След като прегледаха и анализираха всички факти, в крайна сметка се оказа, че имат само думата на Макс. А пък той заявил следното: вярвал, че животът му се намира в непосредствена опасност и действал в съответствие с това. Приложил толкова сила, колкото смятал за подходящо при тези условия. В крайна сметка след себе си в онази стая оставил петима мъртви мафиоти и се измъкнал без нито една драскотина. От онзи миг нататък до нощта, когато прецака всичко, Макс Клинтър живееше с чувство за непобедимост.
– Знаеш ли с какво се занимава сега, как си изкарва парите?
Хардуик се усмихна:
– Аха, продава оръжия. Много необикновени оръжия. Неща за колекционери и разни опасни военни пушкала. Може би дори „Пустинни орли“.
1 Сорт кафе, отглеждан на остров Суматра, Индонезия – б. р.
2 Диорама – умален макет на (реално съществуваща) местност, исторически момент или сцена. – б. пр.
3 Вид плоски спагети – б. пр.
Глава 8
Сложният проект на Ким Корасон
Когато в 11,15 часа Гърни стигна до дома си след посещението при Хардуик в Дилуид, завари червената мазда на Ким, паркирана отстрани на къщата. Щом спря до нея, Ким остави телефона си и свали прозореца:
– Тъкмо се канех да ти звънна. Почуках на вратата, но никой не ми отвори.
– Подранила си.
– Винаги идвам по-рано. Много мразя да закъснявам. Като фобия ми е. Можем да тръгнем към дома на Руди Гец веднага, освен ако нямаш нещо друго за вършене преди това.
– Само минутка – и влезе в къщата, за да отиде до тоалетната.
Провери дали има съобщения на телефонния секретар. Нямаше. После погледна лаптопа и електронната поща. Всички писма бяха за Мадлин.
Когато излезе отново навън, го обгърна аромат на влажна почва. Тази миризма на свой ред извика спомена за стрелата в цветната леха – червените пера по края, черната пръчка, забодена в тъмнокафявата земя. Плъзна поглед в тази посока, като почти очакваше...
Но там нямаше нищо.
Естествено, че няма да има. Откъде-накъде ще има? Какъв, по дяволите, ми е проблемът?!
Отиде до маздата и се качи на седалката до шофьорската, която беше дръпната силно назад. Колата заподскача през ливадата, покрай плевнята и езерото, до черния чакълест път, който следваше потока, надолу по планината. Когато поеха по окръжната магистрала, Гърни попита:
– Имаше ли някакви други проблеми вчера?
Тя направи физиономия:
– Мисля, че сама се навивам. Започвам да развивам онова, което психиатрите наричат „твърде изострена бдителност“.
– Имаш предвид, че непрекъснато проверяваш дали не те заплашва опасност?
– Да, непрекъснато, при това толкова вманиачено, че всичко ми изглежда като заплаха. Все едно да имаш вградена противопожарна аларма, която е толкова чувствителна, че се включва всеки път, когато използваш тостера. Въртят ми се разни мисли в главата: „Наистина ли оставих химикалката на тази маса? Измих ли вече онази вилица? Това растение не беше ли с пет сантиметра вляво?“. Такива неща. И снощи беше така. Излязох за около час, а когато се прибрах, в банята светеше.
– Сигурна ли си, че си изгасила лампата, преди да излезеш?
– Винаги я гася. Това обаче не е всичко. Стори ми се, че подушвам ужасния одеколон на Роби. Съвсееем лека следа от него. Така че хукнах из апартамента и душех навсякъде и за секунда ми се стори, че пак го долавям. – Ким въздъхна раздразнено. – Разбираш ли какво имам предвид? Започвам да губя контрол. На някои хора започват да им се привиждат разни работи. А аз ги подушвам.
В продължение на няколко километра Ким шофираше мълчаливо. Отново се беше спусна мъгла, така че включи чистачките. При всяко движение те силно проскърцваха, но тя, изглежда, не обръщаше внимание.