Жената, която им отвори, излъчваше същата деловитост като сградата. Носеше широка карирана риза и тъмен панталон. Пясъчнорусата ѝ коса беше подстригана късо и небрежно – ясно бе, че не се интересува особено от външния си вид. Тя впери в Гърни неприветлив и нетрепващ поглед. Приличаше му на ченге, а впечатлението се подсилваше от деветмилиметровия пистолет „Зиг Зауер“ в кобура, прикрепен на колана ѝ.
Здрависа се с Ким с онзи решителен и твърд маниер, характерен за много жени, практикуващи традиционно мъжки професии. Ким представи Гърни и обясни, че той е тук в качеството си на „съветник“ по проекта. Робърта му кимна отсечено за поздрав, отстъпи назад и с жест ги подкани да влязат в къщата.
Постройката беше в типичен колониален стил с вестибюл по средата, който в случая бе съвсем празен – гол коридор, свързващ предния и задния вход на къщата. Вляво имаше две врати и стълбище, а вдясно – три врати, и трите затворени. Тази къща очевидно не разкриваше тайните си на всекиго.
Докато влизаха през първата врата вдясно в минималистично обзаведената всекидневна, Гърни попита:
– Към службите за охрана на реда ли сте?
Робърта Рьоткер първо затвори плътно вратата зад тях и едва тогава му отвърна:
– Категорично ги подкрепям.
Доста необичаен отговор.
– Имах предвид дали работите в някоя правоохранителна организация.
– Какво ви засяга къде работя?
Той се усмихна любезно:
– Просто се чудех дали пистолетът е част от служебните задължения, или лично предпочитание.
– В случая подобно разделение не е определящо. Отговорът е – и двете са верни. Заповядайте! – жената посочи един диван с твърда тапицерия, който му заприлича на онази в приемната на клиниката, в която Мадлин работеше три дни седмично. След като двамата седнаха, Рьоткер продължи: – Лично предпочитание е, защото така се чувствам по-добре. Същевременно е и изискване – налага го ситуацията в света, в който живеем. Вярвам, че е работа на всеки отговорен гражданин да откликва на реалността. Задоволих ли любопитството ви?
– Донякъде.
Тя се взря в него:
– Ние сме във война, детективе! Война със същества, които не притежават нашето разбиране за правилно и грешно. Ако не ги ударим първи, те ще ударят нас. Това е реалността.
За може би стотен път през живота си Гърни се замисли как емоцията създава своя собствена логика, как гневът неизменно ражда увереност. Това със сигурност беше една от най-големите иронии на човешката природа – когато сме най-объркани от своите страсти, сме най-убедени, че виждаме ясно.
– Били сте полицай – продължи Рьоткер. – Значи знаете за какво говоря. Живеем в свят, в който външният блясък е скъп, а животът е евтин.
След това мрачно обобщение настъпи мълчание, което Ким наруши с жизнерадостен опит да отклони вниманието им:
– Ооо, между другото, смятах да разкажа на Дейв за личното ти стрелбище. Би ли му го показала? Сигурна съм, че много ще му допадне.
– Защо не? – отвърна Рьоткер без колебание, но и без ентусиазъм. – Елате.
Изведе ги навън през коридора и задната врата, до която имаше ограден с мрежа кучкарник, заемащ половината стена. От него със силен лай изскочиха четири мускулести ротвайлера, които млъкнаха веднага след произнесената от господарката им заповед на немски.
На поляната зад къщата, малко след кучкарника, беше разположена тясна сграда без прозорци, която се простираше до външната ограда. Рьоткер отключи металната ѝ врата и светна лампите. Вътре имаше обикновен коридор за стрелба с единична установка и подвижна мишена. Рьоткер отиде до масичката в началото на коридора и натисна ключа на стената до нея. Механизмът задвижи предварително подготвената хартиена мишена – стилизирано човешко изображение, която спря на знака за седем метра и половина.
– Проявявате ли интерес, детективе?
– Предпочитам да ви наблюдавам – отвърна той с усмивка. – Имам усещането, че ви бива.
Тя му се усмихна студено в отговор:
– Достатъчно съм добра за повечето ситуации.
После натисна отново ключа на стената и мишената започна да се отдалечава, докато стигна края на коридора, на петнайсет метра разстояние. Рьоткер взе антифоните1 и предпазните си очила от една кука до ключа и си ги сложи, след което хвърли поглед през рамо към Гърни и Ким:
– Съжалявам, но нямам допълнителни. Обикновено не присъства публика.
Тя извади пистолета си от кобура, провери барабана, вдигна предпазителя и застина за миг. Стоеше напълно неподвижна, със сведена глава, сякаш е плувец, който се готви за решителен скок във водата по време на Олимпийските игри. А след това направи нещо, което Гърни със сигурност щеше да помни до края на дните си.