Гърни сви по изровения черен път и малко по-късно прекоси голямо езеро по нещо като примитивен бент. Продължи през гъсталак от кленови дръвчета и накрая спря пред дървена хижа, построена върху малко по-издигнато и сухо място, заобиколено отвсякъде от вода и блатна трева. Самата постройка беше оградена със странна ивица оплетени тревни откоси, опасани с телена мрежа. Пътеката до вратата на колибата минаваше директно през треволяка, отделена от него само с дълга ограда от двете страни. Гърни оглеждаше всичко това и се чудеше каква точно е целта му. В този миг вратата се отвори и на малкото каменно стъпало пред нея излезе мъж, облечен в камуфлажни панталони и риза в шокираш контраст с ботушите от змийска кожа на краката му. Погледът му беше твърд.
– Змии – дрезгаво произнесе той.
– Моля?
– В треволяците. На това се чудехте, нали?
Говореше със странен акцент, а напрегнатите му очи бяха приковани в тези на Гърни:
– Малки отровни змии. Дребните са най-опасни. Слуховете за тях се разнасят... Действат като защита.
– Не бих се сетил, че може да има някаква полза от тях, особено докато спят зимен сън в това студено време – любезно отбеляза Гърни. – Предполагам, че вие сте господин Клинтър?
– Максимилиан Клинтър. Времето е проблем единствено за реалните змии. А от нежелани посетители ме пази идеята за змиите. Студът не оказва влияние на представата в главите им. Нали разбирате мисълта ми, господин Гърни? Бих ви поканил да влезете, но нe каня никого. Не мога да понеса мисълта за това. ПТСР1. Ако вие влезете, аз ще трябва да стоя навън. Двама души са тълпа. Не мога да дишам, мамка му!
Ухили се малко налудничаво. Гърни осъзна, че акцентът му е отзвук от някакъв странен диалект, който ту се появява, ту изчезва. Напомняше на говора на Марлон Брандо в „По Мисури“.
– Приемам на открито всичките си гости. Надявам се, че нямате нищо против. Последвайте ме.
Преведе Гърни покрай оградените откоси до обрулена от времето маса за пикник зад къщата. Оттатък масата, току до тресавището, беше паркиран истински военен джип „Хъмви“2, боядисан в пясъчножълто.
– Карате ли това нещо? – попита Гърни.
– При специални случаи. – Клинтър му намигна заговорнически и се настани на масата. После взе от пейката два уреда с пружини за трениране на ръцете и започна да ги стиска. – Настанете се удобно, господин Гърни, и ми разкажете защо се интересувате от случая на Добрия пастир.
– Вече ви казах по телефона. Помолиха ме да...
– Да наглеждате прекрасната изоставена от любимия си госпожица Сърце?
– Госпожица Сърце ли?
– Corazón означава „сърце“. Елементарен испански. Сигурен съм обаче, че това ви е известно. Името е идеално за нея, не сте ли съгласен? Сърдечни трепети. Объркани страсти. Кървящо за жертвите на престъпленията сърце. Но какво общо има това с Максимилиан Клинтър? – докато произнасяше въпроса, от особения акцент не остана и следа. Погледът му се съсредоточи, стабилен и остър.
Гърни трябваше бързо да реши как да постъпи. Спря се на безпардонна откровеност:
– Ким смята, че знаеш нещо по случая – нещо, което не ѝ казваш. Не може да те разбере. Мисля, че си ѝ изкарал ангелите от страх – Гърни би се заклел, че на Клинтър това му допада, но не иска да го показва. Очевидно свалянето на картите бе правилният подход. – Между другото, впечатлен съм от историята за изпълнението ти в Бъфало. Ако дори половината от онова, което чух, е истина, имаш истински талант.
Клинтър се усмихна:
– Медения.
– Я пак?
– Това беше прякорът на Франки Бено в мафията.
– Понеже е бил много сладък тип?
Очите на мъжа проблеснаха:
– Заради хобито му. Беше пчелар.
Гърни си го представи и се засмя.
– Ами ти, Макс? Ти що за човек си? Чух, че се занимаваш с продажба на специализирани оръжия.
Клинтър го изгледа проницателно. Ръцете му продължаваха да стискат тренажорите – бързо, почти без усилия.
– Извадени от експлоатация колекционерски оръжия.
– Имаш предвид оръжия, които не стрелят?
– Почти всичките ми тежки военни пушкала са негодни за употреба. Имам обаче и някои много интересни по-малки оръжия, с които може да се стреля. Само че не съм търговец. За търговците са необходими специални разрешителни от държавата. Така че не съм търговец. Според закона съм „човек с хоби“. И понякога продавам по нещо от личната си колекция на друг човек със същото хоби. Схващаш ли?