ЗАБЕЛЕЖКА: На тезата за омразата към бащата като мотив може да се отправи възражението, че между жертвите фигурира и жена. Шарън Стоун обаче е била изключително висока на ръст за жена, косата е била подстригана късо в унисекс прическа и е носела черно кожено яке. Погледната през нощта от страничния прозорец на автомобил, с лице, едва очертано от слабата светлина на контролното табло, е възможно на пръв поглед да е приличала по-скоро на мъж, отколкото на жена. Също така има вероятност единственият критерий на НИ да е бил самият луксозен автомобил, което прави пола на водача без значение.
Документът завършваше със списък от статии в области като съдебна лингвистика, психометрия и психопатология. Следваше списък на специализирани книги от академични автори: „Сублимацията на яростта“, „Сексуално потискане и насилие“, „Структура на семейството и обществени нагласи“, „Патологии, подхранвани от тормоза“, „Опълчването срещу обществото като израз на травми от ранното детство“, и последна в списъка – „Серийни убийства с мисия“ от д-р Ребека Холдънфийлд.
След като дълго се взира в това последно познато име, Гърни се върна в началото на документа и още веднъж изчете всичко, като се опитваше да бъде безпристрастен. Беше трудно. Далеч ненаучните изводи, облечени в научен език, и цялостното академично самодоволство на написаното събуждаха у него същите полемични чувства като онези, които изпитваше при прочитането на всеки такъв профил.
През своя почти четвъртвековен опит в убийствата беше открил, че понякога профилите са безпогрешно точни, понякога – абсолютно погрешни, но най-често са пълна мешавица. Докато играта не свърши, никога не знаеш дали си попаднал на добър профил, и ако играта не свърши, разбира се, така и не разбираш.
Но онова, което го притесняваше, не беше само възможността за грешка при профилите. Беше неспособността на много от техните създатели и потребители да проумеят тази възможност.
Чудеше се защо бе толкова нетърпелив да прочете този профил, защо не го остави да почака до по-късно предвид факта, че има толкова малко доверие в този вид изкуство. Дали се дължеше само на войнственото настроение, в което бе изпаднал? На желанието да намира пропуски в нещо, да спори за нещо?
Поклати глава, отвратен от себе си. За колко безсмислени въпроса можеше да се сети? Колко ангела могат да танцуват на върха на една игла?1
Облегна се назад и затвори очи.
Отвори ги рязко.
Часовникът на таблото показваше 5,55. Погледна надолу по улицата към дома на Мийс. Слънцето беше слязло ниско и сега къщата бе в сянката на гигантския клен пред нея.
Слезе от колата и измина пеша стотината метра до сградата. Приближи се до вратата на Мийс и се ослуша. Чуваше се някаква техномузика. Почука. Не получи отговор. Почука отново, отново без отговор. Извади телефона, скри номера и набра Мийс. За негова изненада му вдигна на второто позвъняване.
– Робърт на телефона.
Гласът беше мек, обработен.
– Здравей, Робърт. Обажда се Дейв.
– Дейв?
– Трябва да поговорим.
– Извинете? Познаваме ли се? – тонът стана малко по-напрегнат.
– Трудно е да се каже, Робърт. Може би ме познаваш, може би не. Защо не отвориш вратата и не ме погледнеш?
– Моля?
– Вратата, Робърт. Аз съм пред вратата ти. И чакам.
– Не разбирам. Кой сте вие? Откъде ви познавам?
– Имаме общи приятели. Но не мислиш ли, че е някак глупаво да разговаряме по телефона, след като ти си точно там, а аз – точно тук?
– Един момент.
Мъжът беше объркан, нервен. Връзката прекъсна. После спря и музиката. Минута по-късно вратата се отвори колебливо, наполовина.
– Какво искате?
Задалият въпроса млад мъж стоеше леко зад вратата, използвайки я като щит, или пък, както си помисли Гърни, за прикритие на онова, което държи в лявата си ръка. На височина беше приблизително колкото Гърни, около един и осемдесет. Слаб, с изваяни черти, разчорлена тъмна коса и шокиращосини очи като на филмова звезда. Едно-единствено нещо разваляше образа на съвършенството: киселите гънки около устата, намек за нещо гадно, нещо злобно.