– Ти обади ли се?
– На хазяина? Естествено. Отговори гласовата поща. Един Господ знае дали и кога я проверява. На майстора? Естествено. Но той е долу в Кортланд, работи в друга сграда, собственост на същия човек. Казва, че би било нелепо да измине целия път с кола до Сиракуза, за да включи някакъв си прекъсвач. Нямало да го направи. Техникът, на когото позвъних, иска минимум сто и петдесет долара, за да дойде. И нямам приятелски настроени съседи. – Тя направи пауза. – Така че това е... моят глупав малък проблем. Някакъв съвет?
– В момента в апартамента ли си?
– Не. Излязох навън. В колата съм. Вече се мръква, а не бих искала да съм вътре без никакво осветление. Не спирам да мисля за мазето и за това какво се крие там долу.
– Някакъв шанс да се върнеш обратно вкъщи, да останеш при майка си, докато се наредят нещата?
– Не! – отговорът ѝ беше точно толкова гневен, колкото и предния път, когато беше повдигнал въпроса. – Там вече не ми е дом – това е моят дом. Нямам намерение да бягам при майка си като подплашено малко момиче само защото някакъв задник си играе игрички с мен.
Само че на Гърни му звучеше точно като уплашено момиченце. Момиченце, което се опитва да се държи така, както мисли, че би се държал един възрастен на негово място. Образът го изпълни с почти болезнена загриженост и отговорност.
– Добре – отсече той и в последната секунда импулсивно се престрои в дясното платно и мина през изхода от магистралата. – Стой където си. Мога да дойда до двайсет минути.
След като шофира със сто и двайсет километра в час през по-голямата част от пътя, деветнайсет минути по-късно той беше обратно в Сиракуза, в западналия квартал на Ким Корасон. Паркира колата срещу апартамента ѝ, от другата страна на улицата. Здрачът беше отстъпил място на нощта и Гърни едва разпозна мястото, което бе видял на дневна светлина преди два дни. Пресегна се към жабката и извади оттам тежък черен метален фенер.
Докато пресичаше улицата, Ким излезе от колата си. Изглеждаше разтреперана и нервна:
– Чувствам се толкова глупаво – кръстоса плътно ръцете си, сякаш се опитваше да не трепери.
– Защо?
– Защото изглежда така, сякаш се страхувам от тъмното. Че ме е страх от собствения ми апартамент. Чувствам се ужасно, че те накарах да се върнеш.
– Да обърна беше моя идея. Искаш ли да изчакаш тук навън, докато хвърля един поглед?
– Не! Не съм чак такова дете. Идвам с теб.
Гърни си спомни, че са водили този разговор и преди и реши да не спори.
Входната врата на къщата и вратата на апартамента на Ким бяха отключени. Влязоха вътре, Гърни се придвижваше пръв и осветяваше пътя с фенера. Когато стигна до ключовете за лампите на стената в антрето, той ги пробва – без никакъв ефект. Застана на прага на дневната и огледа помещението на светлината от фенерчето. Направи същото с банята и спалнята, преди да тръгне към последната стая в коридора – кухнята.
Докато бавно обхождаше пространството със снопа лъчи, попита:
– Провери ли изобщо мястото, преди да се върнеш в колата?
– Съвсем набързо. Почти не погледнах в кухнята. И определено не съм се доближавала до вратата на мазето. Знам, че ключът за лампата на тавана не работеше. Единственото друго нещо, което забелязах, беше, че таймерът на микровълновата печка също не работи. Което означава, че проблемът е в прекъсвача, нали така?
– Предполагам.
Той влезе в кухнята, а Ким пристъпваше много плътно след него в полумрака, притиснала длан към гърба му. Единствената светлина идваше от лъчите на фенера, танцуващи върху стените и уредите.
В този миг Гърни чу нещо като леко почукване. Спря и се ослуша. След няколко секунди звукът се разнесе отново и той разбра, че е просто вода, капеща в металната мивка.
Тръгна тихо напред към коридора в дъното, който водеше от кухнята към стълбището на мазето и задната врата на къщата. Ким премести длан от гърба към ръката му и здраво я сграбчи.
Стигна до коридора и видя, че вратата към мазето е затворена. Ако можеше да се съди по положението на секретната брава, външната врата беше заключена. Затвореното пространство сякаш улавяше и усилваше звука от капеща вода откъм кухнята зад него.
Когато посегна да отвори вратата на мазето, Ким впи пръсти в ръката над лакътя му.
– Успокой се! – каза ѝ меко.
– Извинявай! – тя отпусна хватката, но не много.