– Добре ли си? Какво стана?
За един миг остава зашеметен, без да може да отговори. След това някъде – не е сигурен за посоката – се разнасят звуци. Някой тича, после може би се блъска в стена, или се спъва, след това се затичва отново.
Опитва се да се раздвижи. Но шепотът, толкова близо до него, го спира.
Трескав звук, по-скоро животински, отколкото от устни на човек; думите са изсъскани с напрежение, като пара, бликнала през стиснатите зъби.
Протяга ръка към кобура на глезена си, вади беретата и остава да лежи в безмълвната тъмнина, като се ослушва.
Положението е толкова изнервящо, че няма спомен за времето, което изминава – тридесет секунди, минута, две минути или повече, преди Ким да се завърне със своето фенерче „Мини Маглайт“. Светлината сега е много по-силна от предния път, когато го бяха използвали, за да изследват сандъка в края на кървавата диря.
Тя тръгва надолу по стълбите, докато той се изправя несигурно. Пареща болка се стрелка от китката към лакътя му, краката му треперят. Казва ѝ да не се приближава, просто да осветява стълбите. След това се изкачва при нея възможно най-бързо. На два пъти за малко да изгуби равновесие, усеща замайване. Взима от нея фенерчето, обръща се и го насочва към пода на мазето. Оглежда го, доколкото може, от мястото, където е застанал.
После слиза още две стъпала надолу, като в едната си ръка държи пистолета, а в другата фенерчето и повтаря претърсването с тесния лъч светлина. Още две стъпала... и вече може да обходи с лъча цялото помещение – подове, стени, стоманени подпорни колони, тавански греди. Никаква следа от шепнещия. Нищо не е преобърнато или разместено, няма движение, с изключение на зловещите сенки от подпорните колони, които се движат по иззиданите от циментови блокове сиви стени, докато той насочва фенерчето към тях.
Стъпва на пода, като продължава щателно да оглежда наоколо. Вече е убеден, че не съществуват кътчета, скривалища и тъмни ъгли, където човек би могъл да се скрие от светлината. И това го кара да изпитва едновременно объркване и облекчение.
С евентуалното изключение на сандъка, подземието не предлага никакви видими укрития.
Тогава пита Ким, която стои в горния край на стълбището в нервно мълчание, дали е чула нещо след падането му.
– Какво?
– Глас... шепот... нещо такова?
– Не. Не, какво имаш предвид? – пита тя с нарастваща тревога.
– Нищо, аз просто... – той клати глава. – Вероятно съм чул собственото си дишане.
След това я пита дали тичащите стъпки са били нейните.
Тя отговаря – да, сигурно да, сигурно е тичала, поне така мисли, може би се е препъвала, ходела е бързо, не може да си спомни, тъй като била в паника, опитвала се да стигне в тъмното до спалнята, където държи фенерчето на нощното си шкафче.
– Защо питаш?
– Просто проверявам впечатленията си – отвръща неопределено той.
Не иска да разсъждава на глас върху другата възможност – натрапникът да е изхвърчал по стълбището от мазето, докато Ким е била на път към спалнята; да се е възползвал от тъмнината, за да се скрие; да е бил на сантиметри разстояние от нея и когато се е върнала, да се е промъкнал и да е излязъл от къщата.
Но където и да е отишъл, както и да се е измъкнал – ако допусне, че наистина се е измъкнал, а не се спотайва свит в сандъка, какво означава това? Първо, защо изобщо е бил в подземието? Възможно ли е да е Роби Мийс? Логически погледнато, да, възможно е. Но с каква цел?
Всичко това препуска из съзнанието му, докато стои в основата на стълбището с насочено към сандъка фенерче и се опитва да реши какво да прави от тук нататък.
Предпочита да не се разправя с когото или каквото е в сандъка единствено на светлината от малкото фенерче „Маглайт“. Затова подвиква на Ким да включи осветлението от ключа в горната част на стълбището – макар да знае, че няма да има непосредствено значение. Придвижва се до електрическото табло, като осветява със слабия лъч на фенерчето ту него, ту сандъка. После пъхва фенерчето под мишница, отваря металната вратичка и установява, че главният прекъсвач най-отгоре е изключен.
Щраква твърдия пластмасов ключ в обратното положение. Голата крушка на тавана на мазето светва веднага. Нещо, което звучи като мотор на хладилник, забръмчава на горния етаж. Чува Ким да казва:
– Слава богу!
Хвърля бърз поглед из подземието и се уверява, че наистина няма друго място, където да се скрие човек, освен в сандъка.
Отива до него. Страхът и настръхналата кожата бързо се заменят от гняв и желание за конфронтация. В този миг се обажда предпазливостта му и му подсказа да не повдига капака, а да преобърне сандъка. Той прибира фенерчето в джоба на якето си, хваща здраво ъгъла на сандъка и с дърпане го обръща настрани, откривайки по лекотата, че е празен – факт, който се потвърждава, след като отваря капака с ритник.