Вероятно някаква подсъзнателна несигурност относно шепота го бе накарала да се въздържи да го спомене пред патрулния полицай, пристигнал в резултат на обаждането на 911, което Гърни беше направил, след като откри срязаното с трион стъпало. Вероятно заради същата тази несигурност не спомена за шепота и на Шиф, който пристигна половин час по-късно.
В онзи момент беше трудно да дешифрира изражението на Шиф. Едно беше ясно: в него нямаше радост. Взираше се в Гърни, сякаш усещаше, че някаква част от случилото се липсва. След това скептичният детектив беше насочил вниманието си към Ким, като ѝ зададе серия въпроси, целящи да определят времевия отрязък, през който е могъл да бъде извършен вандализмът.
– Така ли го наричате? – подметна Гърни втория път, когато Шиф употреби термина. – Вандализъм?
– Засега, да – изрече Шиф хладнокръвно. – Проблем ли имате с това?
– Доста болезнена форма на вандалзъм – отбеляза Гърни, като бавно потъркваше ръката си.
– Искате ли линейка?
Преди Гърни да има възможност да отговори, Ким се намеси:
– Аз ще го закарам до спешното.
– Така ли? – попита Шиф и погледна към Гърни.
– Звучи ми добре.
За миг Шиф втренчи поглед в него, след което каза на патрулния, който стоеше отзад:
– Отбележете, че господин Гърни отказва транспорт с линейка.
Гърни се усмихна:
– И така, как върви работата с онези камери?
Шиф сякаш изобщо не чу въпроса.
Гърни сви рамене:
– Вчера би бил добър ден да ги монтирате.
В очите на Шиф проблесна гняв. Той още веднъж огледа мазето, промърмори нещо за сваляне на отпечатъци от електротаблото на следващия ден, попита за преобърнатия на една страна сандък, надникна в него. Накрая вдигна от пода отрязаното стъпало и го взе със себе си на горния етаж, след което в продължение на десет минути внимателно проучваше прозорците и вратите на апартамента. Попита Ким дали е получавала необичайни съобщения през последните няколко дни и дали е общувала с Мийс под каквато и да е форма. Накрая се поинтересува как би могъл да получи достъп до апартамента на следващия ден, ако се наложи. После си тръгна, следван по петите от патрулния полицай.
Глава 17
Лична инициатива
Таванът на спалнята сега изглеждаше по-светъл, а чаршафът, в който Гърни беше завит – по-топъл. Чувстваше се удовлетворен, че е успял да възпроизведе събитията от предишната вечер достатъчно пълно и систематично. Значението и важността им, причините и мотивите тепърва ще бъдат определяни. Но поне беше започнал да следва някакъв път.
Затвори очи.
Минути по-късно го събуди звънът на телефон, последван от стъпки. Телефонът беше вдигнат на четвъртото позвъняване. Той чу гласа на Мадлин смътно, като че ли идваше от всекидневната. Няколко изречения, тишина, след това отново стъпки. Помисли си, че може би му носи телефона. Може би някой го търси. Хъфбаргър, неврологът? Припомни си раздразнителния разговор с рецепционистката от кабинета на доктора. Господи, кога беше това? Преди два или три дни? Изглеждаше като цяла вечност.
Стъпките подминаха вратата на спалнята и влязоха в кухнята. Женски гласове. Мадлин и Ким.
Ким го бе докарала до Уолнът Кросинг, след като го заведе в спешния медицински център в Сиракуза. Когато се бе опитал да хване скоростния лост на субарото, изпита усещането, че в лакътя му се забиват нажежени до червено ножове, което му подсказва, че ръката му може да е счупена и че вероятно не е особено разумно да сменя скоростите с нея. А и Ким изглеждаше повече от щастлива да прекара нощта някъде другаде вместо в собствения си апартамент. Спомни си как тя наблегна на това, че не би било безопасно да шофира, дори след като рентгенът показа, че няма фрактура.
Имаше нещо в поведението на Ким, в начина, по който се държеше пред околните, което го караше да се усмихва. Тя с радост би оставила апартамента си, за да тръгне на милосърдна мисия, но никога, защото е била прогонена от страх.
Той се насили да стане от леглото и откри нови болки в мускулите си. Взе четири ибупрофена и застана под горещия душ. Водата и хапчетата до известна степен осъществиха възстановителната си магия. Когато се изсуши, облече и си наля първата жизненонеобходима чаша кафе от кафе-машината в кухнята, вече се чувстваше малко по-добре.
Сгъна пръстите на дясната ръка и си каза, че болката е поносима. Стисна чашата с кафето. Въпреки потрепването, което това движение предизвика, стигна до извода, че може да се справи, ако се наложи да шофира. Нямаше да е комфортно, но поне не беше безпомощен.