Гърни се чудеше дали това не е част от целта на Пастира, част от тръпката – не само да убива предполагаеми богати хора, но и да превръща символите на богатството им в купчина непотребен боклук. Финално унижение за богатите и могъщите. Прах при праха.
– Прекъсваме ли нещо? – беше гласът на Мадлин.
Гърни трепна и вдигна поглед. Тя стоеше на вратата на кабинета, а Ким беше зад нея, не беше чул кога са влезли в къщата. Все още бяха облечени в безумно цветните якета.
– Да прекъсвате?
– Изглеждаше много задълбочен.
– Просто се опитвам да поема информацията. Какво сте намислили?
– Слънцето се показа. Денят ще е прекрасен. Ще водя Ким на разходка до хребета.
– Няма ли да е кално? – той усети раздразнението в собствения си глас.
– Мога да ѝ дам назаем чифт от моите ботуши.
– Сега ли тръгвате?
– Проблем ли е?
– Не, разбира се, че не. Всъщност и аз ще трябва да изляза за час-два.
Тя го погледна разтревожено:
– С колата? С тази ръка?
– Ибупрофенът е велико нещо.
– Ибупрофен? Преди дванайсет часа падна по стълбището, озова се в спешното и трябваше да те докарат вкъщи. А сега след няколко хапчета си като нов?
– Не като нов. Но не съм и такъв инвалид, че да не мога да се движа.
Очите ѝ се разшириха от раздразнение:
– Къде трябва да отидеш, че е толкова важно?
– Помниш ли доктор Холдънфийлд?
– Спомням си името. Ребека ли беше?
– Точно така, Ребека. Съдебен психолог.
– Къде е тя?
– Офисът ѝ е в Олбъни.
Мадлин повдигна вежда.
– Олбъни? Там ли ще ходиш?
– Не. Тя ще е в Купъртаун днес на някакъв професионален симпозиум.
– В „Отесага“?
– Как разбра?
– Къде другаде в Купъртаун би могъл да се провежда симпозиум? – тя го изгледа с любопитство. – Нещо спешно ли излезе?
– Не, нищо не е излязло. Но имам няколко въпроса по случая Добрия пастир. В изготвения от ФБР профил видях бележка под линия за една нейна книга на тема серийни убийства. И смятам, че по-късно може да е писала статии по случая.
– Не можеш ли да зададеш въпросите си по телефона?
– Прекалено много са. И прекалено сложни.
– Кога ще се прибереш?
– Даде ми четиридесет и пет минути, които изтичат в два часа, така че до три най-късно би трябвало да съм си у дома.
– Най-късно в три. Не забравяй.
– Защо?
Очите ѝ се притвориха:
– Питаш защо да не го забравяш, така ли?
– Имах предвид дали точно в три ще има нещо, за което не знам?
– Когато ми кажеш, че ще направиш нещо, мисля, че би било хубаво наистина да го направиш. Ако ми кажеш, че ще си бъдеш вкъщи в три часа, бих искала да мога да разчитам на факта, че ще си бъдеш вкъщи в три часа. Това е всичко. Става ли?
– Определено.
Ако Ким не беше там, вероятно нямаше да се съгласи толкова лесно и щеше да е доста по-упорит да разбере защо това е толкова важно точно в този конкретен ден. Но беше израснал в дом, в който дори и най-малкото разногласие никога не бе изваждано на показ в присъствието на външен човек. Непоколебимата ирландско-английска сдържаност все още беше в мозъка на костите му.
Ким изглеждаше разтревожена.
– Да дойда ли с теб?
– Едва ли ще има смисъл аз самият да ходя. Определено няма нужда да сме двама.
– Хайде – рече Мадлин, обръщайки се към Ким, – ще ти намеря някакви ботуши. Да тръгваме, докато още има слънце.
Две минути след това Гърни, който все още беше в кабинета, чу страничната врата да се отваря и после да се затваря. В къщата се възцари невероятна тишина.
Той се обърна към екрана на компютъра, затвори документа със снимките на потрошения мерцедес на д-р Брустър и пусна търсене в Google за „Холдънфийлд“ и „Пастир“.
Първият резултат, отнасящ се до работата на Ребека по случая, беше статия в списание, която имаше заплашително академичното заглавие. „Резонанс на модела. Заключения за формирането на личността на неизвестен убиец (Добрия пастир), чрез употребата на бивалентни индуктивно-дедуктивни протоколи на моделиране. Р. Холдънфийлд и колектив.“
Плъзгайки мишката надолу, Гърни прегледа резултатите от търсенето, като прескачаше онези, които свързваха зададените термини с всевъзможни други неща – от вестникарска статия за мъж в Холдънфийлд, щата Небраска, нахапан от пастирско куче, до некролог на Холдънфийлд, цветнокож тромбонист. В крайна сметка преброи малко повече от десет линка, които свързваха Ребека със случая на убийствата, като всеки от тях водеше до професионални статии по въпроса.
Прегледа ги, но откри, че в повечето случаи достъпът минава през задължителен абонамент за списанията, в които бяха публикувани. Абонаментните такси бяха по-големи от любопитството му, а и ако съдеше по езика, описващ статията ѝ за резонанса, преборването с цялостните текстове би му предизвикало мигрена.