– Оцеляването на който и да било вид зависи от способността на всяко следващо поколение да възпроизведе поведението на предходното. Това възпроизвеждане може да произтича от генетично програмиране или от придобити познания. Мравките разчитат основно на генетичното програмиране за определяне на поведението си. Ние пък използваме онова, което сме научили. Още при появата си на бял свят, насекомите са снабдени буквално с цялата нужна им информация, а при раждането си хората не знаят буквално нищо, което ще им е необходимо. Законът за оцеляване на насекомите им налага да действат. Законът за оцеляване на хората им налага да се учат. Инстинктите на насекомото го превеждат през конкретните действия от жизнения му цикъл, докато нашият инстинкт на подражание ни налага да се научим как да действаме.
Доколкото Гърни можеше да прецени от мястото си в дъното на залата, присъстващите попиваха всяка нейна дума. В тази стая тя беше истинска звезда.
– Именно в този инстинкт се крият корените на изкуството, навиците, радостта от творчеството, болката от безсилието. Голяма част от човешкото страдание произтича от прякото противопоставяне на инстинкта за подражание и различни външни награди и наказания. Нека разгледаме случая, при който родителят удря детето си, за да го накаже, че е ударило друго дете. Преподадени са два урока: че боят е погрешен начин да се справяме с поведение, което не ни е приятно (тъй като именно той е причината за наказанието), и същевременно – че боят е правилен начин да се справяме с поведение, което не ни е приятно (тъй като според модела той се използва за прилагане на наказанието). Родителят, който удря детето си, за да го научи да не удря, в действителност го учи да удря. Потенциалните възможности за психически травми са огромни, когато поведението, преподавано като модел, съвпада с поведението, което се наказва.
На Гърни му се стори, че през следващия половин час Холдънфийлд просто повтаря с различни изрази онова, което вече беше казала. Вместо да отегчи публиката си обаче, тя сякаш още по-силно я завладяваше. Крачеше напред-назад и жестикулираше драматично във великолепната конферентна зала – една жена, която сякаш бе попаднала в своя бленуван рай.
Накрая се върна на мястото си зад катедрата с изражение, което изглеждаше на Гърни като неподправен триумф.
– Затова искам да обмислите следното: Възможно ли е подтикът да задоволим инстинкта за подражание да е най-важният липсващ компонент от нашето разбиране на самата човешка природа. Благодаря ви за вниманието.
В помещението избухнаха гръмки аплодисменти. Един червендалест и белокос мъж от първата редица се изправи на крака и се обърна към колегите си от публиката с успокояващия тон на старовремски радиоговорител:
– От името на цялата група бих искал да благодаря на доктор Холдънфийлд за това забележително изложение. Тя спомена, че иска да ни представи идея, която да обмислим, и без съмнение стори именно това. Изключително интригуваща концепция. След около петнайсет минути ще отворим бара и чудесния си бюфет. Междувременно имате възможност да зададете въпросите си и да коментирате. Устройва ли те това, Ребека?
– Разбира се.
Последвалите „въпроси“ се състояха най-вече от хвалебствия по повод оригиналното ѝ мислене и благодарности за присъствието ѝ на събитието. След двайсетина минути белокосият отново се изправи, благодари почтително на Ребека (пак от името на групата) и обяви, че барът вече е отворен.
– Интересно – отбеляза Гърни с крива усмивка.
Холдънфийлд го изгледа отчасти преценяващо, отчасти войнствено. Двамата бяха седнали на малка маса на верандата, гледаща към ниско окосена и идеално поддържана ливада, осеяна с храстчета чемшир. Слънцето печеше, а езерото оттатък поляната бе небесносиньо. Ребека Холдънфийлд беше облечена в бежов копринен костюм и бяла копринена блуза. Не носеше нито грим, нито бижута, освен един скъп на вид златен часовник. Кестенявата ѝ коса бе със средна дължина, пусната свободно. Тъмнокафявите ѝ очи в момента го изучаваха.
– Доста рано се появи – подхвърли му.
– Реших, че няма да е зле да понауча нещичко.
– За философската психология ли?
– За теб и начина, по който разсъждаваш.
– Начина, по който разсъждавам?
– Интересно ми е как стигаш до изводите си.
– По принцип ли? Или имаш предвид конкретен въпрос, който не си ми задал?
Той се разсмя:
– Как я караш?
– Какво?
– Изглеждаш чудесно. Как я караш, как си?