Срещу течението
Трима младежи, облечени в червени тениски и шорти, подритваха футболна топка по съвършената ливада край брега на езерото. Изглежда, не ги интересуваше, че слънцето се е скрило зад настъпващите гъсти облаци и ранната пролет сякаш отново е изместена от късна зима.
Гърни стана от масата и потърка ръцете си, за да прогони студа. Почти всяка част от тялото го болеше от падането предната вечер. Бученето в ушите, което бе усещал само от време на време, като че бе станало по-натрапчиво. Докато се придвижваше с известна нестабилност към вратата, през която се влизаше във фоайето, млад мъж в консервативна униформа я отвори пред него. На лицето му беше изписана безлична усмивка, a неясната му дикция разми думите.
– Извинете? – каза Гърни.
Младият мъж заговори високо като болногледач от частна клиника.
– Просто питах дали всичко е наред, господине?
– Да, чудесно, благодаря.
Гърни тръгна обратно към паркинга. Четворка играчи на голф в традиционни карирани панталони и пуловери с шпиц-деколтета тъкмо слизаха от огромен бял джип, който му заприлича на някакъв скъпарски кухненски уред. При нормални обстоятелства мисълта, че някой е платил седемдесет и пет хиляди долара, за да се вози в гигантски тостер, би го накарала да се усмихне. Сега обаче това му се стори поредният симптом на един деградиращ свят – свят, в който алчни малоумници крояха безкрайни заговорнически планове с цел натрупване на възможно най-големи купища боклук.
Може би Добрия пастир имаше известно право.
Гърни се качи в колата, облегна се на седалката и затвори очи.
Усети, че е жаден. Погледна към задната седалка, където трябваше да има две-три бутилки вода, но не ги видя. Това означаваше, че са се изтърколили някъде долу под предната седалка. Той слезе, отвори задната врата и измъкна една от бутилките. Изпи около половината и отново влезе в колата. Още веднъж затвори очи. Хрумна му, че би могъл да избистри ума си с петминутна дрямка. Но нещо, което Холдънфийлд беше казала, прогонваше желанието за почивка.
Сигурно се шегуваш.
Каза си, че е просто безцеремонен коментар, че Холдънфийлд е имала предвид самодоволните претенции на Траут за недостъпност, а не незначителността на самия Гърни в света на активното правоохраняване; или че репликата е просто по-груб начин да отклони онова, което беше възприела като молба да ги запознае. Какъвто и да беше случаят, да продължава да го мисли си бе детинско губене на време.
Всичко това бяха доводи на разума, а в гнева, който изпитваше, липсваше и капчица разум. Гняв към надутия маниак на тема контрол, който по подразбиране щеше да откаже среща с него; към Холдънфийлд, задето беше прекалено погълната от своите собствени приоритети, за да му ходатайства; към цялата арогантна култура на ФБР.
В ума му се въртяха различни образи и моменти: откъси от лекцията на Холдънфийлд, резонансовата ѝ концепция за серийните убийства, профила на Добрия пастир, отрязаното с трион стъпало, настойчивите твърдения на Роби Мийс, че Ким Корасон има опасно душевно разстройство, ексцентричният Макс Клинтър, отблъскващият Руди Гец, дяволската стрела с червено перо в градината. Но насред целия този безпорядък, мислите му отново и отново се връщаха към жегналото го язвително подмятане: Сигурно се шегуваш.
Какъв отговор би предпочел? Разбира се, че ще се срещне с теб. С твоята зашеметяваща репутация на полицейски детектив от Ню Йорк, как би могъл агент Траут да не желае да се запознаете?
Боже! Нима беше толкова патетично зависим от репутацията си? От това положението му на детектив звезда в света на правоохраняването да бъде потвърдено? Някога публичното признание го караше да се чувства неловко, но сегашното пренебрежение бе още по-лошо. Което водеше до още един тревожен въпрос:
Кой е той без това положение, без тази репутация?
Един от многото, чиято кариера е приключила? Един от многото, които не са наясно кои, по дяволите, са, защото силовата структура, която им е дала самоличност, разполага и с властта да ги отхвърли? Просто един от многото тъжни бивши ченгета, които наблюдават пасивно отстрани, мечтаят за дните, когато животът им е имал смисъл, и се надяват да ги повикат обратно в играта?
За бога, що за самосъжалителни глупости!
Я, стига!
Аз съм детектив. Може би винаги съм бил такъв и по един или друг начин винаги ще бъда. Това е факт от живота ми, който не зависи от подробности като получаване на фиш със заплата и служебна йерархия. Притежавам комбинация от умения, която ме превръща в онова, което съм. Единствено това как използвам тези умения има значение – не мнението на Ребека Холдънфийлд, на агент Траут или на когото и да било друг. Моето себеуважение – властта над живота ми – зависи от собственото ми поведение, а не от реакциите на дрънкаща измишльотини психоложка профайлър и федерален бюрократ, когото не съм срещал никога.