Вкопчи се в това твърдение и го използва, за да се успокои, макар да усещаше, че тонът му е твърде краен. Същевременно беше сигурен, че някаква увереност е по-добре от никаква увереност. А и си даваше сметка, че ако иска да запази равновесието си – също като велосипедист – се нуждае от движещ импулс. Трябваше да направи нещо.
Извади мобилния телефон, влезе в електронната си поща и още веднъж отвори докладите от инцидентите, които му изпрати Хардуик.
Докато ги прехвърляше, си спомни, че агентката по недвижимите имоти, онази с име на филмова звезда, се е намирала само на няколко километра от дома си в Баркъм Дел, когато Добрия пастир я превърнал в четвъртата си жертва.
Баркъм Дел не беше далеч от Купърстаун. В доклада Гърни откри точното местонахождение на Лонг Суомп Роуд, както и снимки на мястото, където куршумът бе отнесъл половината лице на Шарън Стоун, а колата ѝ бе изскочила от платното и се бе озовала в тресавището отстрани.
Въведе координатите в джипиеса и изкара колата от паркинга на хотел „Отесага“. Онова, което изпитваше, не беше грандиозно очакване да открие нещо, а скромното усещане, че се връща в началото. Че най-после отново е стъпил на земята.
Първото посещение на някое местопрестъпление (дори и десет години по-късно) оказваше особено влияние върху Гърни. Трудно му бе да го класифицира. Би било извратено да го нарече „възбуждащо“, но определено стимулираше сетивата му. Превръщаше се в катализатор на определени химически реакции в мозъка му, което правеше всичко видяно там далеч по-значимо и запомнящо се от гледките и събитията в обичайния му живот.
Не за пръв път посещаваше сцена на убийство, извършено много отдавна. Веднъж разпитваше сериен убиец, който си призна, че е убил тийнейджърка в гористата местност до Орчард Бийч в Бронкс – престъпление, извършено дванайсет години преди признанието.
Сега, докато караше бавно по лекия ляв завой, с който Лонг Суомп Роуд се отделяше от магистралата по посока на Дед Дог Лейк, Гърни премина през същия процес, който бе приложил при Орчард Бийч – отнемаше наум години, „подмладяваше“ дърветата, изтриваше от картината младите фиданки и по-дребните храсти. Снимките от полицейския доклад му позволяваха лесно да си представи промените.
Нямаше добавени или изчезнали обекти, дело на човешка ръка. Липсваха постройки, билбордове, телефонни стълбове. През 2000 година на пътя е нямало предпазна мантинела, нямаше и сега. Трите високи вековни дървета изглеждаха напълно непроменени. Годишният сезон, ранна пролет, беше същият като преди десет години – така старите фотографии изглеждаха съвсем актуални.
Разположението на дърветата заедно с означенията по снимките, указващи ъгъла и разстоянието, позволиха на Гърни да изчисли приблизителната позиция на колата на Шарън Стоун в момента, в който я е улучил куршумът.
Гърни подкара обратно по шосето до мястото, където го пресичаше друг път, отиващ към магистралата. След това измина разстоянието от тази точка до точката на стрелбата, оттам – още три километра през тресавища и заблатени райони, покрай езерото Дед Дог и през селцето Баркъм Дел, което сякаш бе излязло от литография на „Къриър и Айвс“1, а след това още километър и половина до мястото, където Лонг Суомп Роуд се свързваше с натоварената окръжна магистрала.
После се върна до началната точка и повтори всичко, но този път го направи така, както си представяше, че го е сторил Добрия пастир.
Първо намери небиещо на очи място за паркиране край шосето, недалеч от връзката с междущатската магистрала – логично място, където човек да изчака в засада преминаването на някой мерцедес, популярно превозно средство сред хората, които идваха в Баркъм Дел за уикенда.
След това тръгна след въображаем черен мерцедес, следва го до началото на дългия плавен завой, навлезе в него и ускори, връхлетя в лявото платно, свали прозореца откъм пътническата седалка и приблизително в точката, където според възстановката бе станал инцидентът, протегна дясната си ръка и я насочи към въображаемия шофьор.
„БАМ!“, изкрещя възможно най-силно. Знаеше, че гласът му не може да се мери дори с 10 процента от силата на 50-калибровото чудовище, използвано при истинското убийство. След симулацията на стрелбата, рязко натисна спирачките и си представи как колата на жертвата изхвърча от завоя на шосето и връхлита в мочурището на около стотина метра нататък. Престори се, че оставя пистолета на седалката до себе си, за да извади малко животинче играчка от джоба на ризата и да го метне на банкета край пътя, близо до мястото, където си представяше, че мерцедесът е затънал в калта, заобиколен от кафявите остатъци на миналогодишната блатна трева.