След като приключи с измисленото нападение, подкара колата към Баркъм Дел. По пътя оглеждаше и преценяваше всички налични възможности човек да се отърве от пистолет „Пустинен орел“. Размина се с три коли, които се движеха в обратна посока. Едната беше черен мерцедес и при вида ѝ го побиха тръпки.
На светофара в селото направи обратен завой. Канеше се да повтори цялата процедура. Но докато наближаваше Дед Дог Лейк и обмисляше плюсовете и минусите му като евентуално място за изхвърляне на пистолета, мобилният телефон иззвъня. На екрана се изписа номерът на домашната му стационарна линия.
– Мадлин?
– Къде си?
– На един път близо до Баркъм Дел. Защо?
– Защо ли?
Той се подвоуми:
– Някакъв проблем ли има?
– Колко е часът? – попита го тя с обезпокоително спокоен глас.
– Колко е часът? Не знам... О, Исусе! Да, разбирам. Забравих.
Часовникът на таблото показваше 3 и 15 следобед. Обещал бе да се върне до три. До три часа най-късно.
– Забрави?
– Съжалявам.
– И това е всичко? Забрави? – в сдържания ѝ тон се усещаше истински гняв.
– Съжалявам. Нямам кой знае какъв контрол върху забравянето. Не е като да решавам нарочно да забравя някои неща.
– Точно това правиш.
– Че как бих могъл? Забравянето си е забравяне. Не става нарочно.
– Помниш онова, за което те е грижа. Забравяш нещата, за които не ти пука.
– Не е...
– Напротив, така е! И винаги се оправдаваш с паметта си. А това няма нищо общо с паметта. Никога не си забравял, когато е трябвало да се явиш на съдебно заседание, нали? Нито пък си забравял за среща с окръжния прокурор. Нямаш проблем с паметта, Дейвид, имаш проблем с това да ти пука.
– Виж, съжалявам.
– Ясно. Кога ще се прибереш?
– В момента пътувам. Трийсет и пет, четиридесет минути?
– Значи ще се прибереш до четири?
– Със сигурност ще се върна до четири. Може би и по-рано.
– Хубаво. Четири часа. Само с час закъснение. Ще се видим тогава.
Връзката прекъсна.
В 3,52 Гърни стигна спокойния път, който се виеше нагоре през все по-стръмните хълмове покрай потока и стигаше до къщата им.
След като бе изминал километър и половина по него, отби на поляната пред едно рядко използвано ваканционно бунгало.
Беше прекарал първите десет минути от пътуването от Баркъм Дел в размисъл защо Мадлин звучеше толкова раздразнена – обикновено не беше чак толкова ядосана от разсеяността му, от небрежността и неспособността да си записва нещата, които може да забрави. Остатъка от пътуването посвети на размисли за убийствата на Добрия пастир.
Чудеше се дали, след като е бил поет от офиса на ФБР в Олбъни, по случая е имало напредък – развитие, което да не е отбелязано в документите на щатската полиция, до които имаше достъп Хардуик. Питаше се също така дали има някакъв начин да получи отговор на този въпрос, без да минава през агент Траут. Не успя да се сети за такъв.
От друга страна... ако Траут наистина беше толкова безкомпромисен и твърд, както явно смятаха всички, значи бе и много уязвим. Гърни неведнъж се беше убеждавал, че хората са склонни да използват най-силната си защита, за да предпазят най-слабото си място.
Следователно манията за контрол често разкриваше страх от хаоса.
А това, от своя страна, предлагаше възможен път за влизане в крепостта.
Извади телефона и набра номера на Холдънфийлд. Обаждането му беше прехвърлено на гласова поща.
– Здравей, Ребека. Извинявай, че те безпокоя отново в толкова натоварен ден. В случая с Добрия пастир обаче има някои неща, които просто не се връзват. Всъщност е възможно във версията на ФБР да има сериозен недостатък. Обади ми се, когато ти остане свободно време.
После върна телефона в джоба си и включи на скорост, за да измине останалата част от пътя нагоре по хълма.
1 Американска печатарска фирма, съществувала от 1835 до 1907 г. и известна с евтините и масово произвеждани литографии с актуални ежедневни сцени. – б. пр.