– Тя си е изпипала журналистическата работа. Освен това е много умна. Но е просто дете.
– И с какво допринасям аз в такъв случай? С възраст?
– С връзка с реалността. Познания. Опит. Гледна точка. С невероятната мъдрост, придобита след... колко случая на разкрити убийства?
Въпросът прозвуча риторично, затова той не се и опита да отговори.
Кони продължи още по-настойчиво:
– Ким е изключително способна, но уменията не са равносилни на житейски опит. В момента тя интервюира хора, които са загубили свой родител или друг любим човек при убийство. За целта ѝ е необходима реалистична нагласа. Трябва ѝ някой с по-широк поглед върху нещата, разбираш ли ме? Май искам да кажа, че когато толкова много е заложено на карта, ѝ е нужно да знае възможно най-много.
Гърни въздъхна:
– Бог е свидетел, безброй неща са изписани за тъгата, смъртта, загубата на любим...
Тя рязко го прекъсна:
– Да, да, наясно съм, известните в популярната психология пет етапа на скръбта, дрън-дрън. Не от това има нужда тя. На Ким ѝ е необходимо да разговаря с някого, който знае какво представляват убийствата, който е виждал жертвите, разговарял е със семействата, вглеждал се е в очите им, познава ужаса... Човек, който знае, а не просто е написал някаква си тъпа книга! – Настъпи продължително мълчание. – Е, ще го направиш ли? Просто се виж с нея веднъж, хвърли един поглед на материалите и чуй какво иска да постигне. Прецени дали според теб има смисъл.
Гърни се загледа през прозореца към задната ливада. Идеята да се срещне с дъщерята на Кони и да прегледа входния ѝ билет за света на боклучавата жълта телевизия, му изглеждаше като най-неприятната перспектива на земята.
– Спомена, че има две неща, Кони. Какво е второто?
– Ами... – гласът ѝ заглъхна. – Възможно е да има проблем с бившия ѝ приятел.
– Какъв проблем?
– Именно това е въпросът. Ким обича да се прави на неуязвима, разбираш ли? Сякаш не се страхува от нищо и от никого.
– Но...?
– Но онзи задник ѝ върти гадни номерца... най-малкото.
– Като например?
– Като например да влезе в апартамента ѝ и да размества разни неща. Веднъж започна да ми обяснява как някакъв нож изчезнал и после се появил отново. Когато обаче се опитах да я разпитам за подробности, не пожела да каже нищо повече.
– В такъв случай защо изобщо е повдигнала въпроса?
– Може би иска помощ и едновременно с това не иска. И не успява да реши какво да прави.
– Въпросният задник има ли си име?
– Робърт Мийс е истинското. Той обаче се представя като Робърт Монтагю.
– Свързано ли е по някакъв начин с проекта ѝ за телевизията?
– Нямам представа. Просто имам такова усещане, че ситуацията е по-лоша, отколкото тя е склонна да признае. Или поне да признае пред мен. Затова... Дейвид, моля те! Моля те! Не знам към кого другиго да се обърна.
Когато той не реагира, Кони продължи:
– Може би преувеличавам нещата. Може би си въобразявам. Възможно е да няма никакъв проблем. Дори и да няма проблем, пак би било хубаво, ако я изслушаш. Нека ти разкаже за проекта си, за онези жертви на убийства и за семействата им. Наистина означава много за нея. Това е шансът в живота ѝ. Толкова е решителна, така уверена.
– Ти самата обаче звучиш леко разстроена.
– Не знам. Просто... просто съм загрижена.
– Заради проекта или заради бившия ѝ приятел?
– Може би и двете. От една страна, наистина е фантастично, нали? Същевременно сърцето ми се свива от това, че е толкова уверена и решителна, толкова независима, че може да се препъне и да загуби контрол над ситуацията, без да ми каже, и аз няма да успея да ѝ помогна. Божичко, Дейвид, нали имаш син? Знаеш как се чувствам?
Десет минути след края на разговора, Гърни все още стоеше пред големия прозорец с изглед на север във всекидневната. Опитваше се да проумее какво бе предизвикало нехарактерната разпиляност в изказа на Кони, чудеше се защо в крайна сметка се бе съгласил да поговори с Ким и защо цялата ситуация го кара да се чувства толкова неудобно.
Подозираше, че има някаква връзка с последната ѝ забележка, тази за сина му. Темата винаги е била деликатна, но точно сега не му се искаше да изследва причините.
Телефонът звънна. Гърни се изненада, че е забравил да остави слушалката – в разсеяността си продължаваше да я държи. Този път наистина ще е Хъфбаргър, помисли си, обажда се да защитава идиотската си политика за отмяна на часове. Изкуши се да остави Хъфбаргър да си звъни, да бъде прехвърлен на телефонния секретар, да чака. Същевременно обаче му се искаше да приключи с цялата тази работа, вместо да мисли само за нея. Натисна копчето: