Глава 21
Още изненади
Седяха край масичката от черешово дърво в стил „Шейкър“1, която разделяше кухненската част на дългата стая от кътчето за сядане край камината. Бяха започнали да се хранят и Ким и Кайл ентусиазирано поздравиха Мадлин за ястието от скариди и ориз с подправки. Гърни пригласяше като ехо на коментарите им, след което всички започнаха да вечерят, без да говорят.
Кайл наруши мълчанието:
– Хората, които си интервюирала, имат ли много общо помежду си?
Ким дъвчеше замислено, преглътна и чак тогава отговори:
– Гняв.
– Всички? След толкова много години?
– При някои е очевиден, защото го изразяват по-пряко. Но според мен гневът присъства у всеки от тях в една или друга форма. Нормално е, нали?
Кайл се намръщи:
– Мислех, че гневът е етап от мъката, който отминава с времето.
– Но не и ако не намери емоционален завършек.
– Защото Добрия пастир така и не беше заловен?
– Не беше заловен, не беше идентифициран. След гонката с лудия Макс Клинтър просто се изпарил като дим. Тази история си няма завършек.
Гърни направи физиономия:
– Струва ми се, че на историята ѝ липсва и още нещо, не е само завършекът.
За кратко на масата се възцари тишина. Всички се взираха в него с очакване.
Най-сетне Кайл го подкани:
– Смяташ, че от ФБР са объркали нещо?
– Именно това искам да разбера.
– Да са объркали нещо ли? – озадачи се Ким. – Какво?
– Не твърдя със сигурност, че са сбъркали каквото и да било. Казвам просто, че има такава възможност.
Изражението на Кайл показваше вълнение:
– И какво точно може да са сбъркали?
– От малкото, което знам до този момент, има възможност да са объркали всичко – погледна към Мадлин. По лицето ѝ пробягаха противоречиви емоции, но бяха твърде фини, за да ги разчете.
Ким, изглежда, се разтревожи:
– Не разбирам. Какво имаш предвид?
– Мразя да използвам подобни думи, но цялата история изглежда някак... нестабилна. Като прекалено голяма сграда, построена върху твърде малка основа.
Ким започна бързо да клати глава в нещо като рефлексивно несъгласие:
– Но като казваш, че са объркали всичко, какво по...?
Гласът ѝ заглъхна, когато телефонът в джоба на Гърни започна да звъни. Той го извади, хвърли поглед на екрана и се усмихна, когато видя кой го търси:
– Имам чувството, че ще ми зададат абсолютно същия въпрос след по-малко от пет секунди. – Стана от масата и притисна апарата до ухото си. – Здравей, Ребека. Благодаря, че ми връщаш обаждането.
– „Сериозен недостатък във версията на ФБР“? – гневът ясно се долавяше от тона ѝ. – Какво трябва да означава това съобщение?
Гърни се отдръпна от масата и отиде към френските прозорци.
– Нищо окончателно. Просто имам въпроси. Възможно е да има проблем, а може и да няма никакъв – зависи какви са отговорите.
Застана с гръб към останалите и се загледа в хълмовете на запад и последните пурпурни отблясъци на залеза, без в действителност да обръща внимание на красотата на гледката. Беше се съсредоточил върху една-единствена цел: да го поканят на среща с агент Траут.
– Въпроси ли? Какви въпроси?
– Всъщност имам доста. Разполагаш ли с време да ги чуеш?
– Не съвсем. Но пък съм любопитна. Давай.
– Първият е най-важен. Някога изпитвала ли си съмнения по отношение на случая?
– Съмнения ли? Какви?
– Например за какво в действителност става дума.
– Не виждам логиката. Говори по-конкретно.
– Ти, ФБР, общността на съдебните психиатри, криминолозите, социолозите – общо взето всички освен Макс Клинтър – като че сте постигнали пълно съгласие по отношение на абсолютно всичко. Никога не съм виждал такова удобно единодушие по повод поредица от неразрешени престъпления.
– Удобно?! – тонът ѝ беше отровен.
– Не намеквам за нищо нечестно. Но явно всички – с очебийното изключение на Клинтър, – са напълно доволни от съществуващата версия. Питам само дали това съгласие е толкова единодушно, колкото изглежда, и до каква степен ти самата си сигурна в него.
– Виж, Дейвид, не разполагам с цялата вечер за този разговор. Би ли минал направо на проблема? Кажи ми какво те притеснява.
Гърни си пое дълбоко въздух, като се опитваше да уталожи раздразнението, предизвикано от нейното: