– И накъде те води това?
– Не знам накъде ме води. Но наистина събужда любопитството ми.
– Любопитство като на Макс Клинтър?
– Сериозно ли ме питаш?
– О, съвсем сериозно!
– Макс поне разбира, че случаят не е вързан в кърпа, както смятате ти и приятелчетата ти от ФБР. Поне си дава сметка, че е възможно да има друга връзка между жертвите освен факта, че притежават мерцедеси.
– Дейвид, какво имаш против ФБР?
– Понякога се увличат да правят нещата и да вземат решенията по своя си начин, обзети от своите мании за контрол, от своя собствен процес.
– Простата истина е, че са брилянтни в онова, което вършат. Умни, обективни, дисциплинирани, възприемчиви към добрите идеи.
– Което означава, че ти плащат навреме консултантския хонорар, без да се оплакват?
– Това вероятно е поредното наблюдение, което не цели да ме обиди, така ли?
– Това е наблюдение за нашата склонност да виждаме доброто в онези, които виждат доброто в нас.
– Знаеш ли, Дейвид, така ти вървят празните приказки, че е трябвало да станеш адвокат.
Гърни се засмя:
– Това беше забавно. Хареса ми. Но ще ти кажа нещо. Ако бях адвокат, бих искал Добрия пастир да ми е клиент. Защото имам чувството, че версията на ФБР по случая е толкова състоятелна, колкото дим на вятъра. Всъщност направо започват да ме сърбят ръцете да го докажа.
– Разбирам. Пожелавам ти късмет.
Връзката прекъсна.
Гърни пъхна телефона обратно в джоба си, а в главата му отекваше собственият му необичайно агресивен тон. Бавно премести поглед към пейзажа в далечината. От залеза бе останало всичко на всичко едно пурпурно петно насред сивото небе, като потъмняваща рана над силуета на хълмовете.
– Кой беше? – чу гласа на Ким.
Обърна се. Ким, Мадлин и Кайл все още седяха на масата, вперили очи в него. И тримата изглеждаха угрижени, Ким повече от останалите.
– Една съдебна психоложка, автор на много материали по случая с Добрия пастир и консултант на ФБР по въпроси, свързани със серийни убийци.
– Какво... какво правиш? – в снижения ѝ глас се усещаше напрежение, сякаш беше разгневена и се опитваше да го прикрие.
– Искам да знам всичко, което може да се разбере за случая.
– Какво имаше предвид, като каза, че всички имат погрешно разбиране?
– Не непременно погрешно, просто неподкрепено с факти.
– Не знам за какво говориш. Вече ти казах, че Руди Гец дава ход на документалния ми проект със серията предварителни интервюта, които направих. Руди иска да използва суровия материал, който заснех със собствената си камера. Казва, че откроявал риалити елемента. Вече ти казах всичко това... той пуска програмата... в национален ефир по РАМ Нюз нетуърк. А сега ти ми обясняваш, че всичко е грешно или че би могло да бъде грешно. Не разбирам накъде биеш. Не съм те молила за това. Обръщаш всичко с главата надолу. Защо го правиш?
– Нищо не обръщам с главата надолу. Просто се опитвам да проумея ставащото. И на теб, и на мен ни се случиха някои обезпокоителни неща и не искам...
– Това не е основание да се хвърляш с рогата напред и да нападаш проекта, да го разбиваш на пух и прах, да се опитваш да докажеш, че поначало всичко е грешно!
– Единственото място, където се хвърлих с главата надолу беше стълбището в мазето ти. Не бих искал който и да е от нас да се окаже още веднъж в такова безпомощно положение.
– В такъв случай просто дръж под око идиотското ми гадже – тя се поправи: – идиотското ми бивше гадже.
– Да предположим, че не е той. Да предположим...
– Не бъди глупав! Кой друг може да е?
– Някой, който е в течение на проекта и не желае да го завършваш.
– Кой? Защо?
– Два прекрасни въпроса. Да започнем с първия. Колко души знаят върху какво работиш?
– За филма? Сигурно един милион.
– Какво?
– Един милион, най-малко. Може би много повече. Сайтът на РАМ, официалните новинарски съобщения в интернет, купища съобщения по електронна поща, разпращани до всички местни станции и вестници, страниците на РАМ и моята собствена страница във Facebook, страницата на Кони, акаунтът ми в Twitter, боже, толкова са много – всички потенциални участници, всичките им контакти...