– Значи, буквално всеки може да има достъп до информацията.
– Разбира се. Максимална гласност. Това е целта.
– Добре. Това означава, че трябва да подходим от различен ъгъл.
Ким го зяпна с болезнено изражение:
– Изобщо не трябва да „подхождаме“, не и по начина, по който говориш ти. Господи, Дейв... – по бузите ѝ се стичаха сълзи. – Моментът е критичен. Не виждаш ли? Не мога да повярвам. Първият ми епизод тръгва в ефир след два-три дни, а ти обясняваш на хората по телефона, че целият случай с Добрия пастир е... е... какво? Дори не мога да схвана какво им обясняваш – тя поклати глава, изтривайки с пръсти сълзите от очите си. – Съжалявам. Не мога... не мога... По дяволите! Извинете ме.
Излезе бързо от стаята и след няколко секунди Гърни чу вратата на банята да се затваря с трясък.
Погледна Кайл, който беше избутал стола си на около трийсет сантиметра от масата и изглеждаше вглъбен в изучаването на някаква точка на пода. После хвърли поглед към Мадлин – тя се взираше в него със загриженост, която му се строи обезпокоителна.
Обърна дланите си и ги повдигна въпросително:
– Какво направих?
– Помисли си – отвърна тя – и ще се сетиш.
– Кайл?
Младият мъж вдигна поглед и леко сви рамене:
– Мисля, че ѝ изкара ангелите от страх.
Гърни се намръщи:
– С това, че в един телефонен разговор изказах мнение, че във версията на ФБР може да има недостатъци?
Когато Кайл отговори, Мадлин меко каза:
– Не беше само това.
– Какво друго?
Тя обаче не му отговори, а започна да пренася съдовете от масата на мивката.
Гърни продължи да настоява, като насочи въпроса си някъде в пространството между Мадлин и Кайл:
– Какво толкова ужасно направих?
Този път му отговори Кайл:
– Не си направил нищо ужасно, не и нарочно, но... Струва ми се, че Ким остана с впечатлението, че казаното от теб ще предизвика внезапно спиране на проекта ѝ.
– Ти не просто заяви, че е възможно някъде да има дребен недостатък – прибави и Мадлин. – Намекна, че всичко е съвсем погрешно; и не само това, ами и ще го докажеш. С други думи, звучеше така, сякаш се каниш да разбиеш на пух и прах целия случай.
Гърни си пое дълбоко въздух:
– За това си има причина.
– Причина? – Мадлин сякаш се забавляваше. – Разбира се. Ти винаги имаш причина.
Той затвори очи за миг, сякаш мракът би му помогнал да се сдобие с търпение.
– Исках да разстроя достатъчно Холдънфийлд, за да се свърже с водилия разследването ФБР агент, един студен като риба тип на име Траут2, и да го обезпокои достатъчно, че той да поиска да се свърже с мен.
– Че защо му е да го прави?
– За да разбере дали наистина знам за този случай нещо, което би могло да го постави в неудобно положение. А това пък би ми дало възможността да науча дали той знае за случая нещо, което не е било съобщено на широката общественост.
– Е, ако стратегията ти е била да разстройваш и безпокоиш хората, можеш да считаш, че си успял – Мадлин посочи чинията му, в която купчината скариди и ориз си стоеше непокътната. – Ще го ядеш ли?
– Не – усети колко рязко и отбранително прозвуча отговорът му и добави: – Не сега. Мисля да изляза за малко навън, да глътна въздух и да си прочистя главата.
Стана от масата, отиде в килера отпред и облече леко яке. Когато излизаше през страничната врата в сгъстяващия се сумрак навън, чу Кайл да казва нещо на Мадлин. Снижил бе глас и говореше неуверено, повечето му думи не се долавяха ясно. Гърни успя да чуе само две: „татко“ и „ядосан“.
Докато седеше на пейката край езерото, здрачът бързо преминаваше в мрак. Крехкият лунен сърп, който едва се подаваше иззад тежките облаци, хвърляше съвсем слаба светлина и придаваше нереални очертания на света наоколо.
Болката в ръката му се беше върнала. Беше все така непостоянна и очевидно нямаше връзка с положението на ръката, с ъгъла, под който я държеше и напрежението на мускулите.
Усещането засилваше раздразнението, което изпитваше от отношението на Холдънфийлд по телефона, от собствената си войнственост и крайната реакция на Ким.
Наясно беше с две неща – два факта, които си противоречаха. Първо, хладната и изчерпателна обективност винаги е била в основата на успеха му като детектив. Второ, в момента обективността му беше под въпрос. Подозираше, че бавните темпове на възстановяването му, усещането за уязвимост, впечатлението, че го изтласкват отвъд страничните линии – страхът, че вече не е на мястото си – го бяха изпълнили с тревога и гняв, които лесно биха могли да замъглят преценката му.