– Доста зле, предполагам.
– Най-нечовешката гледка, която можеш да си представиш. Така нареченият Добър пастир е сторил това на шест човека. Не просто ги е убил. Той ги е обезобразил, превърнал ги е в нещо жалко и ужасяващо.
Гърни дълго се взира в тъмнината наоколо, преди да продължи:
– Тези хора заслужават повече, отколкото са получили. Заслужават по-сериозен дебат. Заслужават въпроси.
– И какъв е планът ти? Да откриеш неяснотите и да ги разнищиш?
– Ако мога.
– Е, нали в това си добър!
– Бях добър. Ще видим.
– Ще успееш. Никога в нищо не си се провалял.
– Естествено, че съм се провалял.
Отново кратко мълчание, нарушено от Кайл:
– Какви въпроси?
– Хм? – мислите на Гърни бяха потънали в дълбините на собствените му недостатъци.
– Просто се чудех какъв вид въпроси имаш наум?
– О, не знам. Някои големи аморфни въпроси относно личността, скрита зад езика на манифеста, логистиката на нападенията, избора на оръжие. Както и серия по-дребни, като например защо всички коли са били от една и съща марка...
– Или защо всички идват от Зинделфинген?
– Защо всички... какво?
– Всичките шест автомобила са произведени в завода на „Мерцедес“ в Зинделфинген, в самите предградия на Щутгарт. Вероятно не означава нищо. Просто дребно съвпадение.
– Как изобщо си се добрал до подобна информация?
– Казах ти, че обърнах голямо внимание на случая.
– По новините ли съобщиха за Зинделфинген?
– Не. Съобщиха годините на производство и моделите на автомобилите. Аз... нали разбираш... опитвах се да си съставя картина на нещата. Чудех се какво е общото между колите освен очевидното. „Мерцедес“ има много заводи за сглобяване на автомобили в много страни по света. Обаче всичките шест коли са дошли от Зинделфинген. Просто съвпадение, нали?
Макар да беше тъмно, за да различи лицето на Кайл, Гърни се обърна към него на пейката.
– Все още не разбирам защо...
– Защо съм си направил труда да навлизам в случая? Не знам. Предполагам, че... искам да кажа, занимавали са ме много подобни неща... престъпления... убийства... разни такива.
Гърни не успя да отвори уста от удивление. Преди десет години синът му си е играел на детектив. И колко време преди това? Или след това? И защо, по дяволите, той самият не е знаел нищо? Как се бе изплъзнало от вниманието му? Мамка му, толкова ли съм бил недостъпен? Толкова изгубен в кариерата, мислите, личните си приоритети?
Усети в очите си сълзи, не знаеше какво да направи. Изкашля се, прочисти гърло:
– Какво произвеждат в Зинделфинген?
– Най-лъскавите модели. Което, предполагам, обяснява общия признак. Искам да кажа, ако целта на Пастира са били само най-скъпите модели на мерцедес, това ще е заводът, където всички те биха били произведени.
– Все пак интересна гледна точка. А ти си отделил време, за да я откриеш.
– Е, искаш ли да се прибираме в къщата – рече Кайл след кратка пауза. – Изглежда, ще вали.
– След минутка. Ти върви.
– Да ти оставя ли фенерчето? – Кайл го включи, насочи светлината му нагоре по склона към лехата с аспержи.
– Няма нужда. Доста добре познавам препятствията от тук догоре.
– Добре – Кайл се изправи бавно, проверявайки колко равна е земната повърхност пред пейката. Чу се леко цопване откъм брега на езерото.
– Какво беше това, по дяволите?
– Жаба.
– Сигурен ли си? Има ли змии?
– Почти не. Всички са дребни, безобидни.
Известно време Кайл сякаш обмисляше този факт:
– Добре – каза после – Ще се видим в къщата.
Гърни гледаше как той, или по-скоро лъча от фенерчето му, се движи постепенно нагоре по пътеката през ливадата. После се облегна на пейката, затвори очи и вдиша влажния въздух. Чувстваше се емоционално изцеден.
Очите му внезапно се отвориха при пукота на счупено клонче някъде в гората зад плевнята. Може би десет секунди по-късно отново чу шума. Стана от пейката и се ослуша, като напрягаше очи да различи нещо сред бездънните черни петна и безформени пространства, които го обграждаха.
В следващите минута-две не чу нищо повече. Като пристъпваше внимателно, измина разстоянието от около стотина метра от пейката до плевнята. Щом стигна близкия ъгъл на внушителната дървена постройка, бавно я заобиколи – стъпваше по затревената ивица, която я опасваше и често спираше да се ослуша. При всяко спиране се чудеше дали да извади беретата от кобура, но всеки път решаваше, че е прекалено.