— Боя се, че и дума не може да става да дойдеш при мис Ани Скот. Вече е полицейска работа. Не може да позволим на Щатски вестникар да се натрапва в нашата територия.
Кимнах с глава.
— О. Кей. Щом така мислиш.
— Няма как! — с кисела усмивка каза и тихо напусна стаята.
В следващия момент не можех да разсъждавам от ярост, после се поуспокоих малко. Ако Коридън смята, че ще ме държи вън от играта, трябва да е луд.
Скочих набързо в дрехите си, грабнах телефона и поразпитах как да наема кола. Казаха ми, че след като мога да ползвам моята Прес карта за бензина, ще ми осигурят кола след двадесет минути. Изпуших две цигари, поразмислих се за кратко и слязох долу.
Бяха ми приготвили един Буик. Само предположих колко ще ме изръсят за нея, затова и не попитах, а помолих портиера да ми каже как да стигна до Лейкхам. Бил на няколко мили от Хоршам и предложи да изляза от Лондон през Путни Бридж и Кингстън Байпас. По-натам, каза, щяло да бъде лесно, защото имало много знаци до Хоршам.
Въпреки очевидната си възраст, Буикът вървеше добре и аз стигнах Фулхам Роуд за по-малко от четвърт час и то без да спирам да питам за пътя. По това време сутринта движението е насочено към Лондон и не беше натоварено.
След като минах по Стамфорд Бридж, както портиерът ми беше казал, забелязах някакъв разбит Стандарт зад мен, който почти бях сигурен, мернах още на Найтбридж. Не се задълбочих в това, докато не стигнах Путни Бридж и не го видях пак. Все още нервен от снощното нападение, започнах да се чудя дали не ме следят.
Опитах се да видя шофьора, но колата беше със защитни стъкла и успях само да го различа като силует.
Карах по Путни Хай Стрийт, спрях на червено. Стандарта спря зад мен.
Реших да се уверя, че този от очуканата кола наистина ме следи. Ако се окаже така, ще трябва да го пораздрусам. Не би било нормално Коридън да е пратил някой от ченгетата след мен.
Аз бях доволен, че наех Буика, защото беше очевидно, че е по-мощен от Стандарта; само четиринадесет конски сили срещу моите тридесет и една. Веднага щом светна жълто, натиснах педала до дупка и състезанието завърши. Изкачих нагорнището, стигнах върха, и препусках напред със скорост почти осемдесет мили в час.
Видях хората да ме зяпат, но не се мяркаше никакъв полицай, така че не се притесних. Натиснах Буика да вземе върха с колкото можеше. После отпуснах газта, погледнах доволно в огледалото и се стреснах. Стандартът беше на не повече от двадесет крачки зад мен.
Но все пак не бях сигурен, че си имам опашка. Може тоя да е искал да ми покаже, че не съм единственият с бърза кола. Явно раздрънканият Стандарт криеше първокласен двигател.
Аз продължих. Също и Стандарта. Когато стигнах началото на Байпаса и той още беше зад мен, реших да изхитрея.
Махнах с ръка през прозореца, спрях вдясно и другата кола ме подмина. Докато преминаваше покрай мен, мернах шофьора. Беше младок. Беше тъмен, и въпреки ниско нахлупената му шапка, видях лицето му достатъчно, за да го разпозная. Това беше дребосъкът, който предишната вечер без малко да ми потроши главата.
Сигурен вече, че ми е опашка, аз наблюдавах колата и посегнах за цигара. Предположих, че е полудял до сега и се зачудих какво ли ще направи. Не можеше да спре — о, не, спря на няколко ярда пред мен.
Ясно като бял ден. Следеше ме. Взех химикал и записах номера на колата на гърба на един плик.
Сега трябваше да го науча аз. Въобще не се поколебах. Дължах му го за снощи. Запалих Буика, приближих Стандарта, спрях рязко и скочих от колата, преди онова джудже да разбере какво става.
— Здравей, дребосък — казах с усмивка. — Едно птиченце ми каза, че ме следиш. Това не ми се нрави.
Докато говорех, извадих джобното си ножче и го отворих.
— Съжалявам, но ще ти създам малко работа, сладурче, ще ти е добър урок.
Той седеше почервенял в колата; устата му се отвори и се показаха жълтите му зъби. Приличаше на разярен пор.
Аз се наведох и забих ножката в гумата. Въздухът отвътре изсъска; гумата спадна.
— Тези гуми не са такива, каквито бяха, нали? — го попитах като сгъвах ножчето си и го прибрах след това в джоба.
Той ми извика нещо, което при нормални обстоятелства много би ме подразнило, но знаех, че и той ми дължи отговор.
— Ако искаш да се докопаш до щангата пак, ще си устроим още едно малко спречкване — казах остроумно.
Той повтори думите си, но аз го оставих.
И тъй все още си стоеше така, когато тръгнах с Буика, и после когато бях на шестстотин ярда пред него. Като прекарано ядосано кутре.
Стигнах Хоршам след половин час убеден, че не ме следи. Движението беше слабо и с мили не видях някой зад мен.
От Хоршам поех по Уортинг Роуд, отклоних се след няколко мили и стигнах Лейкхам. Околността беше прекрасна, денят горещ и слънчев. Наслаждавах се през последните мили и си мислех, че е трябвало да разуча тази част от Англия, вместо да прекарам толкова много дни и нощи в душния, мръсен Лондон.