Видях знака, че Леъкхам е на три-четвърти миля оттук и намалих по тесния път. Стигнах до няколко къщурки, една кръчма и пощенски офис. Явно бях пристигнал.
Паркирах пред кръчмата и влязох.
Представляваше чудато като кутия място сякаш къщичка на кукла. Жената, която ми сервира едно двойно уиски, ми се стори разговорлива, особено като чу акцента ми.
Побъбрихме за природата наоколо, туй-онуй, и после я попитах за къща с име Бевърли.
— О, имаш предвид мис Скот? — каза тя с неодобрение в погледа. — Къщата е на миля оттук. Хвани първата наляво и ще я видиш от другата страна на пътя. Една със сламен покрив и жълта порта. Не би я пропуснал.
— Това е добре — рекох аз. — Познавам нейна приятелка. Ще ида да я посетя. А ти познаваш ли я? Чудя се как изглежда. Мислиш ли, че ще ме посрещне добре?
— От туй което знам, мъжете там са винаги добре дошли — каза и подсмъркна. — Не съм я виждала никога. Никой от селото не е. Тя идва само за уикендите.
— Но сигурно някой се грижи за къщата? — предположих аз и се запитах дали не съм бил път напразно.
— Да, мисис Брамби — отговори жената.
Платих, благодарих й и се качих на Буика.
Само за минути стигнах Бевърли. Видях я през дърветата докато карах по тесния път. Двуетажна, със сламен покрив, стабилна къща с хубава градина. Такава всеки би искал да има.
Паркирах Буика отвън, бутнах портата и влязох по пътеката. Слънцето напичаше и ухаеше на карамфили, рози и шибой. Не можех и да си помисля да живея тук.
Изкачих се до светло дъбовата врата, хванах затоплената от слънцето дръжка и почуках. Изпитвах необичайно вълнение докато чаках. Чувствах се неудобно, защото не знаех дали сестрата на Нета е разбрала за смъртта й и ако ли не, как ще й кажа. Тръпнех дали Ани изглежда като Нета и дали ще можем да си поговорим.
Но не след дълго разбрах, доста разочарован, че няма никой вътре, или че няма да ми отворят. Отдръпнах се, погледнах нагоре към прозорците, после надникнах през най-близкия на първия етаж. Видях стая по дължината на къщата и голяма градина отзад през отсрещния прозорец. Стаята беше хубаво мебелирана и уютна. Минах зад къщата. И там нямаше никой.
Постоях за момент, с шапка в ръка, загледан в старателно поддържаните лехички и в цветята, които бяха приказна смесица от различни цветове.
Отидох до задната врата, поколебах се, опитах се да я отворя, но се оказа заключена. Стигнах до един друг прозорец и спрях като забелязах, че завесите са спуснати.
Втренчих се в него и без никаква причина изведнъж ми се стори, че витаят призраци. Направих крачка напред, опитах се да надзърна в стаята през едно отворче на пердетата, но успях само да различа шкаф с изрисувани чаши и чинии, наредени по полиците.
Тогава усетих миризмата на газ.
Чуха се стъпки по пътеката. Обърнах се бързо. Коридън и още двама полицаи идваха право към мен. Коридън беше навъсен, прочетох раздразнение и ярост в очите му.
— По-добре побързайте — казах аз, преди Коридън да почне. — Мирише на газ.
Глава пета
Седях вбесен в Буика отвън пред къщата, и наблюдавах развоя на нещата.
Коридън беше изключително рязък и официален, когато се съвзе от изненадата за моето присъствие.
— Какво по дяволите правиш тук? — ме запита. После и той помириса газта. — Това място не е за теб. Не ме зяпай така. Това е работа на полицията и вестникарите не са желани.
Започнах да споря с него, но той ме подмина и каза на едно от ченгетата:
— Изпрати мистър Хармас извън къщата и го наблюдавай да стои там.
Горях от желание да цапна полицая по орловия му нос, но нямаше да ми бъде от полза, така че се върнах до колата, седнах, запалих цигара и гледах.
Коридън и другия полицай успяха да разбият входната врата. Влезнаха вътре, а аз останах с ченгето да ме пази.
След минута зърнах Коридън да отваря прозорците и после изчезна от погледа ми. Разнесе се натрапчива миризма на газ. Чаках четвърт час преди нещо да се случи. Зададе се една кола и висок, мрачен господин с черна чанта излезе от нея, поприказва с полицая, който ме пазеше и двамата влязоха навътре.
Не бе нужно да съм пророк, за да позная, че беше докторът на селото.
След десетина минути оня излезе навън. Аз стоях наблизо до колата му и той ме изгледа остро и враждебно докато отваряше предната си врата.
— Извинете, докторе — спрях го аз. — Аз съм журналист. Можете ли да ми отговорите какво става вътре?