— Питайте инспектор Коридън — ме сряза, качи се и потегли.
Полицаят на вратата му помаха с ръка.
После излезе и другия и зашепна нещо на колегата си. След това забърза надолу по тесния път.
— Сигурно отиде да купи на Коридън карамелови бонбони — обърнах се към полицая. — Не, не ми казвай. Нека да остане тайна.
Полицаят се усмихна състрадателно. Струваше ми се, че е бърборко и изгаряше да разкаже на някой.
— Отиде да вземе мисис Брамби, дето оправя къщата — почна той и се озърна бързо да не би някой да го е чул.
— Умрял ли има вътре? — попитах, като сочих към къщата.
Поклати утвърдително с глава.
— Една млада жена — отговори ми и се приближи към Буика. — Много хубавичка. Самоубила се. Мушнала си главата в газовата печка. Мъртва е от три-четири дни бих казал.
— Остави какво казваш ти. Лекарят какво мисли?
Ченгето се усмихна глуповато.
— Т’ва каза той.
Аз изсумтях:
— Ани Скот ли?
— Отде да знам. Докторът не може да я разпознае. Зат’ва Берт отиде да докара мисис Брамби.
— А какво прави Коридън вътре?
— Души наоколо — отвърна полицая. От израза на лицето му предположих, че май не харесва особено Коридън. — Бас държа, че иска да намери повече, отколкото се вижда на пръв поглед. От Скотланд Ярд са все такива. Помага им да ги повишат.
Помислих си, че не е много честно, но замълчах и се обърнах да видя две фигури, които се приближаваха към нас. Едната беше на Берт, полицаят, а другата на висока, едра жена в розова широка рокля.
— Ей ги, идват — посочих с глава.
Жената вървеше бързо, с големи крачки, и полицаят едва я догонваше. Като се приближиха наблизо, я разгледах. Тъмна, почерняла от слънцето кожа, около четиридесетте, с черна лепкава коса, хваната в кок на тила й. Падаха кичури около лицето й и тя ги отмяташе с грамадна като на мъж ръка.
Изминаха пътя до къщата. Очите й бяха мрачни, устата й трепереше. Изглеждаше, че преживява някаква огромна мъка и шок.
Берт премигна към полицая като минаха покрай нас.
Запалих си друга цигара, настаних се в колата и зачаках нетърпеливо.
Внезапен животински вой се разнесе през прозорците и продължи в истерични ридания.
— Трябва да е Ани Скот — казах потиснат.
— Сигурно — рече полицая, загледан към къщата. Риданията спряха след доста дълго време. Мина около половин час, преди жената да излезе. Вървеше бавно, скрила лицето си в мръсна кърпичка и рамената и се тресяха.
Полицаят й отвори вратата и й помогна като я хвана под лакътя.
Беше жест на състрадание, но тя рязко отблъсна ръката му.
— Махни си гадните ръце от мен — просъска с неясен глас и продължи надолу по пътеката.
— Особена жена — промълви полицаят и се изчерви.
— Може би чете Макбет — предположих аз, но това май не го утеши.
Измина час и половина без да видя Коридън. Бях гладен. Минаваше един и половина; но реших да изчакам, като се надявах, че може да разбера още нещо или да видя Коридън и му кажа какво мисля аз.
След десет минути той се показа на вратата и ми помаха. Бях излязъл от колата и за части от секундата се отзовах до него.
— Добре — каза кратко. — Предполагам, че искаш да огледаш. Но за бога, не казвай, че аз съм те пуснал.
Реших, че въпреки всичко не съм си пропилял парите да нахраня тоя.
— Благодаря — казах. — И дума няма да промълвя. Още миришеше силно на газ в къщата и се засили като наближих кухнята.
— Това е Ани Скот — каза Коридън унило и посочи свитата фигура на пода.
Надвесих се над нея, чувствах се неадекватно, нищо не можех да мисля.
Беше облечена в розов халат и бяла пижама, краката й бяха боси, ръцете й стиснати в юмруци. Главата й лежеше вътре, в печката. Като се движих наоколо, прескочих внимателно краката й и погледнах в печката. Беше руса, двадесет и пет годишна; дори мъртва, беше красива, въпреки че не открих никаква прилика с Нета в ясното й лице.
Отдръпнах се и погледнах Коридън. Запитах го:
— Сигурно ли е, че е Ани Скот?
Той нетърпеливо отговори:
— Разбира се. Жената я идентифицира. Не се опитваш да направиш бъркотия, нали?
— А не е ли странно, че и двете са се самоубили? — казах и усещах, че нещо въобще не е наред. Той поклати глава и влезе в дневната.
— Прочети това — подаде ми един лист. — Намерихме го до нея.
На листа пишеше:
„Без Нета животът не значи нищо за мен. Моля те, прости ми. Ани.“
Подадох му го обратно и казах:
— След петдесет години служба в полицията, отговорно мога да заявя, че това е нагласено. Той взе листа.
— Не се опитвай да пускаш майтапи — каза студено.
— До кого мислиш е адресирано?