— Разбира се, че не — казах аз. — Дъщерята на сервитьора. Почисти банята.
Той поклати глава и се заразхожда из стаята.
— Виждал съм я в Блу Клуб единствения път, когато бях там по служба. Дали греша?
— Понякога си много наблюдателен — натъртих на думите.
— О, забелязвам блондинките — отвърна той с кисела усмивка. — Значи ли, че си бил в клуба тази вечер?
— За щастие, все още не трябва да ти отчитам моите действия, мотиви или движения, — отговорих и го загледах. — Но ако гориш от любопитство, бих ти споделил, че бях там. Още повече, доведох блондинката с мен. Нищо аморално в това, въпреки, че в близко време мога да си я уредя. Доволен ли си?
Той сякаш не слушаше.
— Отбих се, защото минавах оттук и помислих, че ще те интересува заключението на патолога за Ани Скот — каза той и направи пауза за да погледне през прозореца.
— Мога да предположа какво е — отговорих. — Самоубийство поради разстроен мозък. Кажи ми, удовлетворен ли си, че откри сестрата на Нета?
Той ме погледна и присви очи.
— Колко си проклет! Разбира се, доволен съм, че открихме тази Ани Скот и че тя е била сестра на Нета. Какъв полицай мислиш съм аз? Можеш да преровиш архивите в Съмърсет Хауз, ако искаш да ги провериш.
— О. Кей — вдигнах рамена. — Исках да знам колко пълноценно си работил. А какво ще кажеш за аутопсията на Нета?
— Първо трябва да намерим тялото. Търсим го.
— Май пресата още не е набарала историята.
Коридън се намръщи.
— И те няма да се докопат до нея — отсече решително. — Шефът е в много лошо настроение. Колкото по-малко гласност за момента, толкова по-добре. Надяваме се и на твоята дискретност, нали?
Аз се ухилих и казах:
— Естествено, ще пазя вашата малка тайна. Нещо друго?
— Засега няма — поклати глава. — Но ще те държа в течение.
Коридън се запъти към вратата.
— Ела долу да пием по едно — ми предложи на излизане.
— И аз ще слизам, но не мога да остана с теб. Трябва да свърша нещо важно.
— Почти единадесет е. — Коридън повдигна вежди. — Хайде, не се дърпай.
— Съжалявам, работата ми е спешна — казах аз и тръгнах с него към асансьора.
— Между другото — започна той, докато чакахме — Ти и Нета сте били любовници по някое време, нали?
Спомних си какво ми каза Литълджонс и се засмях в себе си.
— Не съвсем — му отвърнах. — Просто един малък романс.
Той кимна, влезе в асансьора и продължихме надолу в мълчание.
— Е. промени ли си плановете? — каза като стигнахме до фоайето.
— Съжалявам, — аз настоях и разперих ръце — но трябва да вървя. До скоро. Пий едно заради мен.
— Довиждане тогава, Хармас — каза и се обърна. После се обърна пак към мен:
— О, има още нещо. Ще стоиш надалеч от тази работа, нали? Струва ми се те предупредих вече. Не е лесно за моите момчета да търсят следите, ако те вече са били разбъркани от някакъв си ентусиазиран журналист. Това може да е позволено в твоята страна, но не и тук. Имай си го наум.
Ние си разменихме, така да се каже мръснишки погледи.
— Кой е чул журналист да е ентусиазиран? — казах аз и забързах да поговоря с Джулиъс Коул.
Глава девета
Платих на таксито пред къщата на мисис Крокет и погледнах нагоре към сградата. Светеше на първия и втория етаж; на последния беше тъмно.
Имах намерение да се опитам да открия колкото се може повече за Коул, но когато видях светлината на първия етаж, реших да се отбия при Маджи Кенит. Чудех се дали полицията я е разпитала вече. Ако ме бяха изпреварили, но не са изкопчили нищо от нея, то значи си губех времето. Но в края на краищата веднага можех да се кача при Джулиъс Коул, ако Маджи Кенит няма какво да ми каже.
Качих се по стълбите, отворих външната врата и влезнах. На първия етаж застанах пред апартамента на Маджи Кенит. Като натиснах звънеца, чух лек шум отгоре и погледнах бързо. Мернах как Коул се скри назад. Усмихнах се на себе си. Бре, тоя нищо не изтърва. Отидох до вратата и зачаках.
Мина доста време, после тежки стъпки се приближиха и вратата шумно се отвори.
Ниска, дебела жена запълваше рамката. Беше около четиридесет и пет годишна, с доста голямо лице и брада. Червеникавата й коса, изтормозена от постоянното боядисване беше безмилостно разчорлена. Влажните й очи бяха толкова очарователни, колкото камъни на дъното на езеро, и лицето й беше намацано с руж и пудра, за да прикрие лилавия оттенък на пропитата от уиски кожа.
— Добър вечер — казах. — Мис Кенит?
Тя се взря в мен и леко се оригна. Остър дъх на уиски ме блъсна в лицето. Отбелязах си следващият път, когато направи това, бързо да се отдръпна.