— Кой си ти? — ме попита. — Влез. Не те виждам добре там.
Тя влезе вътре на силна светлина в хола си. Аз я последвах. Беше по-скоро нещо като хол или стая. Основната мебел беше тръстиково канапе, сложено под прозореца. На гърба беше заоблено и имаше достатъчно място и слон да се излегне на него. Една част от стаята беше засипана от дузина празни бутилки от уиски. Само като ги погледнах и ожаднях. Имаше и разнебитена масичка, един стол и доста износено подобие на турски килим на пода. До канапето беше захвърлено кошче, почти пълно с фасове. Вонеше нетърпимо на застояло уиски, цигари и евтин одеколон.
До празната камина се беше изтегнала черна котка. Най-голямата, която някога съм виждал. Козината й блестеше: изглеждаше доста по-добре от Маджи Кенит.
Оставих шапката си на масата, опитах се да дишам през устата и си придадох приятелско изражение на лицето.
Маджи Кенит се беше втренчила в мен по начина, по който хората гледат някое познато лице, но не могат да се сетят къде са го виждали. После изведнъж очите й се присвиха и самодоволна усмивка се залепи на дебелата й уста.
— Аз те познавам — каза тя. — Виждала съм те да влизаш и излизаш от тук. Последно преди около две години. Ти си оня приятел на Нета, нали?
— Да — кимнах. — Искам да поговорим за нея.
— О, тъй ли? — Тя потупа по канапето и се настани в него като търкалящ се в прахта слон. — Сега се чудя, за какво искаш с мен да си говориш за нея?
Месестата й ръка се присегна зад канапето и издърпа една бутилка скоч.
— Имам слабо сърце — обясни ми тя, като погледна алчно бутилката. — Това е единственото нещо, което ме държи жива. — Тя внимателно развинти капачката, взе една мръсна чаша и наля три инча в нея. Надигна бутилката към светлината, огледа я и се навъси. — Не мога да ти сипя и на теб — продължи тя. — Няма да стигне. И още повече младите мъже не трябва да пият за удоволствие. — Тя се оригна отново, но за щастие аз бях достатъчно далеч. — Срамота е болни като мен да имат толкова грижи и тревоги докато се сдобият с него. Докторите трябва да го осигуряват при належащи случаи. — Тя ме погледна през клепачи. — И не мисли, че ми харесва. Мразя тоя боклук. Едва го намирам, но то ме крепи жива — опитала съм всичко. — Изсипа два инча от силния алкохол в голямото си гърло, притвори очи и въздъхна. За някой, който ненавижда това, тя го приемаше доста добре.
Седнах на единствения стол, чудейки се дали ще привикна въобще към вонята и запалих цигара.
— Искаш ли една? — подадох й кутията.
— Пуша само от моите — тръсна глава и извади огромна кутия Уудбайнс отзад дивана, взе си една и върна кутията пак там. .
Запушихме.
— Мис Кенит, — обадих се аз, като се двоумях колко да й кажа. — Нета Скот ми беше приятелка. Смъртта й ме разтърси. Дали не знаете нещо за това. Опитвам се да разбера защо го е направила.
Дебеланата се намести по-удобно, потупа се по увисналите гърди и пак се оригна.
— Бяхте любовници, нали така? — попита тя и лукава гримаса се появи на лилавеещото й лице.
— Има ли значение?
— За мен, да — каза тя и сръбна от уискито — двама млади да се обичат ми напомня за моите младини.
Въобще не можах да си я представя да е била някога млада или влюбена.
— Нета не беше от любящите — казах след малко, като се чудех как да я отклоня от тази тема.
— Беше малка секси кучка. — Маджи Кенит премига към тавана. — Не можеш да кажеш нищо, което да ме изненада.
Тръснах пепелта от цигарата на килима. Как исках никога да не бях срещал тази вещица.
— Добре — вдигнах рамене. — Какво значение има? Тя е мъртва. Нищо не може да й навреди.
— Не бях достатъчно добра към нея — промърмори тя, пресуши чашата и надигна бутилката пак. — Помислих си, че ще стигне до опасен край. Предполагам, че е била бременна?
— Знаете повече за това от самия мен — казах аз.
— Може и така да е — погледна лукаво. — Ти скоро си се върнал тук, нали? Не знаеш какво е било последните две години. Мистър Коул и аз знаем доста.
— О, да, той не пропуска много — подтикнах я.
Завъртя избелената си глава и си сипа уиски.
— Той е мръсен, кирлив плъх — каза и затвори очи. — По цял ден слухти и наднича. Бас държа, сега знае, че си тук.
— Да. Той ме видя да влизам — потвърдих.
— Това няма да го доведе до нищо добро. Някой ден ще му кажа какво мисля за него. Ще ми хареса.
— Полицията разпитва ли за Нета? — внимателно запитах.
Тя се усмихна.
— О, да, те питаха много. Но аз нищо не им казах. Не обичам да помагам на ченгетата. Те нахълтват тук, душат и тършуват; взеха ме за пияна, стара жена. Не вярват, че имам слабо сърце. Единият от детективите, самодоволна гад, любезно лицемереше. Аз не харесвам това, тъй че нищо не му казах. — Наля уиски в гърлото си. — Ти си американец, нали?