Отговорих й, че съм.
— И на мен така ми се стори. Аз харесвам американците. Мистър Чърчил ги харесва също. А аз харесвам мистър Чърчил. Каквото той харесва, това и аз. Забелязвала съм го много пъти. — Тя размаха чашата си развълнувано и изля малко уиски върху гърдите си. — Какво правиш, за да се изхранваш?
— Пиша — казах. — Журналист съм.
— Да, бях сигурна. Бива ме да познавам. За пръв път като те видях, с оная малка повлекана, си казах, че си писател. Тя знаеше ли как да се чука? Някой от тези модерни девойки — особено хубавичките — разчитат само на външния си вид. Те не знаят или не ги е грижа как да задоволят мъжа. Аз знам. Мъжете ме харесват. Винаги се връщат при мен.
— Мислите ли, че Нета се е самоубила? — попитах отривисто; направо ми се гадеше от нея. Лежеше си спокойно, загледана в тавана.
— Те казват, че да — отвърна предпазливо. — Това е нелеп въпрос, който задаваш, нали?
— Аз не мисля, че го е направила — запалих си цигара. — Затова искам да поговорим.
Тя изпразни чашата си и я остави на земята до нея. Тя тупна долу и се затърколи под дивана. Струваше ми се, че тая започва да се опива.
— Не знам нищичко — усмихна се на себе си.
— Жалко — аз се обадих. — Мислех, че можеш да ми помогнеш. Май е по-добре да питам Коул.
Тя се намръщи.
— Той няма да ти каже нищо. Знае прекалено много. Защо каза на ченгетата, че Нета си е дошла сама? Аз го чух. Защо ги излъга?
Опитах се да не показвам моя интерес.
— Тя не се ли прибра в къщи сама?
— Разбира се, че не. Коул го знае толкова добре, колкото и аз — грабна бутилката, вдигна я и я огледа. Видях, че е почти празна. — Проклетото питие се изпарява — каза с неприязън. — Беше пълна преди час, виж я сега. Как по дяволите да се запасявам с това, като гледай го как върви?
— Кой друг беше с нея? — попитах.
Тя като че ли не ме чу, а се наведе надолу и започна да търси чашата.
— Намерих я — казах аз, наведох се, вдигнах я и подадох проклетата чаша. Вонящият й дъх ме застигна.
Видях под дивана неописуема купчина боклук: мръсни дрехи, обувки, кутии от цигари, съдове, вестници.
Тя грабна чашата и я стисна.
— Кой друг беше с Нета? — повторих и я загледах настоятелно. — Друго момиче?
На лицето й се изписа изненада.
— Откъде знаеш? — попита тя и повдигна глава да ме види. — Ти не беше там, нали?
— Значи е било друго момиче — тръпки ме побиха по гърба.
— Да, — кимна и добави: — И един мъж.
— Кои бяха те?
— Искам една бутилка тази вечер — сега. — Тя стисна дебелите си ръце в юмруци. — Ти можеш да ми донесеш. Американците могат всичко.
— Не говори глупости — избухнах аз. — Минава единадесет часа. Естествено, че не е възможно да намеря уиски сега.
— Тогава нищо няма да ти кажа.
— Ще се обадя на полицията — аз отсякох.
Тя се ухили самодоволно.
— Ти не би направил това — каза тя и замига. — Заради себе си. Ти не би искал да въвлечеш тая малка мръсница в неприятности.
— Виж сега, — казах аз, едва контролирайки яда си. — Не бъди неблагоразумна. Ще имаш уискито утре сутринта. Ще ти донеса две бутилки, а сега веднага ще ти дам пет лири, ако ми кажеш. Мисля, че е честно.
Тя се понадигна на лакът. Лицето й сега се беше изкривило от ярост.
— Дай ми проклетото уиски сега или се махай! — ми се разкрещя.
Аз станах и закрачих напред-назад. После се сетих за Сам, бармана от Блу Клуб. Той би ми продал едно, ако му платя добре.
— О. Кей, — казах и тръгнах към вратата. — Ще видя какво мога да направя, но без глупости, защото ще изпия проклетото уиски сам.
Тя кимна и ми помаха с ръка.
— Побързай — рече тя. — Ще ти кажа каквото искаш да знаеш, само ако ми го донесеш. Хайде,... побързай!
Спуснах се по стълбите надолу и на улицата се огледах за такси. Нямаше и помен от такова. Реших, че е по-добре да почакам, така че застанах на ръба на тротоара и продължих да се оглеждам.
Явно бях попаднал на добра следа. Нета беше довела момиче със себе си и бях готов да заложа всичко, че това е било мъртвото момиче в апартамента й. Но кой беше мъжът? Дали на Нета приятелят? Някой друг? Или пък Джулиъс Коул? И кое ли беше момичето?
Изведнъж почувствах, че някой ме наблюдава. Не реагирах веднага, а си запалих цигара, хвърлих кибрита и чак тогава надзърнах през рамо. Като че ли нямаше никой, но бях абсолютно сигурен, че някой ме следи. Помислих, че е Франки и се зачудих дали не искаше пак да се опита да ми разбие главата. Постоях така десетина минути преди да хвана едно такси. Казах на шофьора да ме закара до Блу Клуб и като потеглихме аз надникнах през прозореца. Видях внезапно движение.