— Ще дойдеш ли до ъгъла с мен? — казах аз, като си спомних за Франки. — Искам да проверя нещо.
Отвори външната врата без да обели дума и двамата отидохме до алеята, откъдето Стандарта беше дошъл. Осветих с кибрита и се загледах в малкото масло върху паважа. Изглежда е бил паркиран тук за известно време.
— Я виж ти — казах аз. — Когато се опитвах да се свържа с теб по телефона, един Стандарт дойде оттук. Това е масло, което е капнало от него. Бих твърдял, че е стоял тук. Случайно знам, че тази кола принадлежи на Джак Брадли. На теб говорили ти нещо?
— Освен, че май знаеш повече отколкото си мислех — отговори Коридън. — Как разбра, че е на Брадли?
— Посъветвах се със звездите.
— Не е време за шеги — грубо се озъби той. — Как разбра?
— Караше я Франки. Знам, че е протеже на Брадли.
Коридън изсумтя:
— Знаеш дяволски много, а?
— Ти знаеш ли нещо за Франки? — попитах предпазливо.
— Опитваме се да го сгащим от известно време, но той винаги ни се изплъзва. А и е много проклет. Подозираме го за няколко грабежа, но Брадли му дава желязно алиби.
— Мислиш ли, че може да убие?
Коридън вдигна рамена и каза:
— Ако му платят достатъчно, защо не?
На връщане към къщата го попитах дали са намерили някакви следи у Маджи.
— Никакви — каза той.
— Искаш да кажеш нито една? — го попитах изненадан, мислейки си за името Джакоби, изписано в прахта.
— Не — повтори той.
Дойде ми нещо наум, откъснах се от Коридън и изхвърчах в апартамента на Маджи.
Ония двамата цивилни бяха в отдалечения край на стаята и вземаха отпечатъци. Аз така влетях вътре, че те не ме видяха докато не стигнах до канапето. Погледнах отзад. Прахта беше изчистена. Надрасканото име Джакоби беше изчезнало. Веднага се сетих за Джулиъс Коул. Дали не се беше вмъкнал вътре, докато аз чаках Коридън?
Но нямах много време, защото Коридън влезе бесен в стаята. Аз се отдръпнах бързо от дивана и заоглеждах стаята.
— Каква игра, по дяволите, играеш? — запита той. — Ти нямаш работа тук. Започвам да се ядосвам от поведението ти, Хармас? Това трябва да спре. Защо си тук вътре?
Реших, че няма да му кажа за името. Не и докато не поразследвам сам. Опитах се да изглеждам засрамен, но май не успях да се справя много добре.
— Имаше една котка тук — плахо казах — чудех се дали все още е в стаята.
— Какво, да те вземат мътните, има общо тази котка? — запита той и се втренчи в мен.
Аз повдигнах рамена:
— Може би убиеца я е взел. Това е някаква следа, не мислиш ли?
— Той не е взел котката — изсъска Коридън. Заключена е в другата стая. Някоя друга блестяща идея?
— Виж, аз само се опитвам да помогна. Какво ще кажеш ти и аз да отидем при Джулиъс Коул?
— Аз ще отида при него — рече Коридън. — А ти се измитай, по дяволите, оттук. Слушай сега, Хармас, предупреждавам те за последно. Не се меси. Късметлия си, че за сега те изключвам от убийството. Но ще проверя твоята история и ако нещо не съвпадне, ще те арестувам. Ти си един проклет боклук.
— Ако се вслушаш внимателно — казах аз излизайки от вратата — ще чуеш стъпките ми да се отдалечават.
Глава единадесета
Като пресичах лобито на Савой, попаднах на Фред Улман, криминален репортер от Морнинг Мейл. Бяхме се срещали в Лондон през войната и той ме съветваше върху някои от моите материали за престъпленията тук.
Изглеждаше доволен, че ме вижда, както и аз него.
— Имаме време точно за едно питие — каза той, след като се съвзехме от изненадата и си разказахме кой какво прави тук по това време на нощта. — Не искам да закъснявам много, защото ме чака тежък ден утре, така че да не прекаляваме с пиенето.
Казах, че няма, отидохме в бара, поръчахме уиски и се настанихме удобно.
Улман не се беше променил откакто го видях за последно. Той беше дълъг като върлина и най-отличителната му черта бяха торбичките под очите му. Знаеха го като Фред Алън — Вестникаря.
След като побъбрихме за миналото и обсъдихме общите ни приятели аз между другото го попитах дали му говори нещо името Джакоби.
На лицето му се изписа учудване; той повдигна вежди.
— Какво те интересува? — попита той — Преди няколко месеца това име беше по всички английски вестници. Просто случайно ли ти попадна?
— Чух един като говореше и той спомена това име — казах аз — Чудех се дали не съм изпуснал нещо.
— Не бих казал, че много — той отговори. — Историята сега е стара като баба ми.
— Добре де, разкажи ми. Дори и да е минало бих искал да знам за какво става дума.
— Добре — каза той и потъна в креслото си. — Историята започна, когато един богат театрален магнат, Херви Аленби, реши да направи това, което много богаташи правеха: да купува диаманти и други скъпоценни камъни като мярка срещу инвазията или инфлацията, или и двете. Започва да купува здраво: пръстени, гривни, огърлици, ценни камъни; неща, които са лесно преносими, но доста стойностни. Колекцията му се оценяваше на петдесет хиляди лири. Тъй като искаше да са му подръка, голяма част от тях държеше в една вила. Запасяването с тези скъпоценности се държеше в тайна, но след четири години — значи преди три месеца тая работа се разчу по някакъв начин, и преди да успееш дори да си отвориш устата, колекцията беше отмъкната.