— Записал ли е номерът на колата?
— Естествено, аз вече го проверих, но няма такъв. Явно е фалшив.
— Добре, това не е зле като за начало — доволно казах. — Няма да е загубено време и пари на вятъра Литълджонс да остане там — продължих и разказах на Мериуедър, че видях мисис Брамби в Блу Клуб. — Предай това и на Литълджонс. Може да му помогне. И му кажи да следи шофьорът на Бентлито. Някаква следа от момиче в къщата?
— Не. Литълджонс възнамерява да влезе вътре под някакъв претекст. Срещали са се често с мисис Брамби в селото и той иска тя да го познава, преди да отиде при нея. Знае си работата, уверявам те.
— Добре — казах и се надигнах. — Ще държим връзка. Ако се появи нещо ново, обади ми се.
Мериуедър обеща и аз се качих на асансьора и слязох долу.
Всичко това обясняваше коя е мисис Брамби и нейните посещения в Блу Клуб. Парчетата от мозайката се нареждаха по-бързо отколкото предполагах. Особено показателни са последните двадесет и четири часа.
Стоях на тротоара и се оглеждах за такси. Една кола изскочи от ъгъла, приближи се скорострелно и заби спирачки. За миг се шашардисах ; беше раздрънканият Стандарт.
Караше Франки, с нахлузена над носа омазнена шапка и цигара в устата. Погледна ме с крайчеца на очите със студено и гадно излъчване, което аз никак не харесах.
— Брадли те вика — каза с дрезгав глас. — Влизай отзад и то по-бързо.
Аз се отърсих от изненадата.
— Гледаш прекалено много гангстерски филми, момченце — казах. — Ако Брадли иска да ме види, да ми се обади някоя вечер в Савой. Ще се постарая да съм свободен.
— Скачай отзад — меко повтори Франки. — И не говори толкова много. Ще си сториш добро, ако влезеш, без да вдигаш много шум.
Премислих предложението. Може да си струва да чуя какво ще каже Брадли. Нямах никаква работа и бях любопитен да се срещна с Брадли отново.
— Добре, идвам — отворих вратата на колата. — За какво иска да ме види?
Франки се зае с работата си, подпали колата толкова рязко, че аз се катурнах на седалката по гръб. Обещах си, че ще му извия ушите на това хлапе при удобен случай и зададох въпроса си пак.
— Сам ще разбереш — отвърна Франки с цигара в уста.
Реших, че се мисли за наистина голяма работа и се възхищава от способностите си да шофира. Караше с тридесет мили в час по натоварените пътища, жонглирайки между колите и минавайки на сантиметри от тях.
— Как ти се стори оня номер, който ти погодих? — го запитах любезно. — Не беше достатъчно умен, а?
Извади цигарата от устата си, хвърли я през прозореца и не каза нищо.
— И следващият път, когато се опиташ да ме удариш с щанга, ще те хвана за тъничкия врат и ще го завържа на възел — продължих не толкова любезно.
— Следващият път ще те направя на пух и прах — отговори той. — Ще свърша по-добра работа. — Звучеше, сякаш си вярваше.
Стигнахме до Бутън Мюс, после казах:
— Е, благодаря за возенето, малкият. Жалко, че не са те научили на нещо по-добро освен да караш кола в твоето напредничаво училище.
Той ме погледна с подигравателна усмивка.
— На доста работи са ме научили — каза на път за клуба. — Айде, няма да се мотам цял ден с такъв... като теб.
Аз го настигнах и го сграбчих за врата. Той се заизкълчва, дръпна се силно и ме наруга. Въобще не се забави отговорът му. Цапна ме с юмрук по брадата. Аз отстъпих назад, за да не падна и отнесох доста удари. Беше като репетирано от футбола, но поради късните нощи, физическата му умора и недохранването не беше як като желязо. Ударите му ме притесниха не повече от плющене на книжна торба.
Забих юмрука си отстрани във врата му, само за да му покажа какво значи истински удар. Той се залюля, свлече се на колене, закашля и разтърси глава.
— Голяма работа си! — подиграх се аз.
Той се хвърли към мен като самолет от катапулта, като ме цапардоса в колената. Аз се отдръпнах и го хванах за врата. Беше мой ред. Размаха ръце да ме удари където стигне, но аз си бях добре обучен. Завъртях го, повдигнах го малко, хванах дясната си китка с лявата ръка и го тряснах с крака си.
Притиснах го с дясното си рамо и цялата сила на ръцете си. Той се озова на тротоара по задник. Цялото му лице беше в синини.
Малко поотпуснах. Забих го три-четири пъти по мутрата, сложих ръка на носа му и натиснах. После го пуснах.
Той седна на тротоара, кръв течеше от носа му, лицето му беше с цвят на сурово месо, хриптеше. Може би това бяха най-ужасните две минути, които е преживял. Очите му се напълниха със сълзи. Закри с ръкава лицето си и захълца; просто едно малко хлапе, което се имаше за мъжкар.
Хванах го за яката и го изправих на крака.
— Хайде, Дилинджър — казах аз. — Нека видим Брадли сега и не ми показвай повече тези гангстерски номера. Можеш и без тях.