— Видях Франки да влиза в офиса също и после излезе и отиде в гаража. Чух да казва на Сам, че заминава веднага за провинцията. Беше побеснял. Това е всичко, което си спомням.
— Достатъчно е — отидох до телефона, намерих домашния номер на Мериуедър и позвъних. Той вдигна.
— Хармас се обажда. Можеш ли да се свържеш с Литълджонс веднага и да го предупредиш, че един човек пътува към Лейкхам?
Мериуедър каза, че може. Беше изненадан. Поиска описание на тоя и аз му дадох точна представа за Джулиъс Коул.
— Сигурно ще кара Стандарт 14 — допълних и номера на автомобила. — Кажи на Литълджонс да не го изпуска от поглед, дори ако трябва да остави мисис Брамби. Коул е важен. Предполагам, че ще отиде при мисис Брамби. Ще му предадеш ли това незабавно?
Мериуедър обеща и затвори телефона.
Кристел слушаше всичко с разширени от изненада очи!
— Тръпки ме побиват, когато чувам как говориш по бизнес неща — отрони тя. — Като че съм във филм с Хъмфри Богарт.
— Нали помниш какво стори Богарт на Бакол? — попитах аз, като се приближавах към нея и й правех физиономии.
— Май си спомням, че нещо не съвсем учтиво? — каза и отстъпи бързо.
Аз я грабнах, направих същото, което Богарт на Бакол и я попитах дали й харесва.
— Бях забравила как е — въздъхна, държейки ме силно притиснат към нея. — Още!
Изведнъж се сетих за нещо.
— Кажи ми, скъпа, срещала ли си някого на име Джакоби в Клуба?
— Имаш предвид онзи, когото убиха? О, не, не съм го виждала, но познавам жена му, Селма. Тя беше също момиче от клуба преди да се омъжи. Беше сладурана и луда по Джордж. Не съм я виждала, откакто го убиха. Не знам къде живее. Исках да я видя, защото знам колко е съкрушена след загубата на Джордж, въпреки че май не е бил стока както чух.
— Селма Джакоби — повторих замислено. — Сигурно и тя е в играта.
Кристел стегна прегръдката си около врата ми.
— Може ли да забравим за всичко това за малко? — проплака. — Не вярвам да те е грижа за мен ни най-малко! Всичко, което те интересува са твоите стари ужасни загадки.
— Не през цялото време обаче.
— Нека да се забавляваме сега, веднага? — помоли тя.
И ние добре се позабавлявахме.
Глава четиринадесета
Чакаха ме, когато излязох от апартамента на Кристел. Бях си го изпросил. Трябваше да съм нащрек след предупреждението на Брадли, но изтощителните часове с Кристел ме бяха опиянили и аз се озовах на тъмната улица без капка подозрение какво ме очаква.
Стана толкова бързо, че само издадох сподавен вик преди нещо да се стовари върху главата ми и да ми причернее.
Дойдох в съзнание на пода на кола, която се движеше с бясна скорост, ужасно смърдящ килим над главата ми и нечии тежки крака върху гърдите ми. Главата ме цепеше и килима заплашваше да ме задуши.
Лежах тихо, опитвайки се да разбера какво се е случило. Предположих, че това е идея на Брадли да ми даде урок да си гледам работата. Хич не бях радостен и се чудех къде ли ме водят и дали ще ми прережат гърлото. Внимателно размърдах ръце. Не бяха вързани, както и краката ми. Вероятно този който ме беше тряснал по главата, беше подценил коравия ми череп.
Двата крака се повдигнаха, и после пак тупнаха върху ми.
— Тоя кротува, а? — един глас каза.
— Дано не си го фраснал много силно, Джо — каза друг.
— Ъ, не — обади се Джо. — Погалих го само с юмрука по тиквата. Ей с’а ще се оправи, кат му дръпна ушите.
Аз се намръщих. Да ми дърпат ушите не беше най-приятното изживяване.
— Трябваше да сме там до с’а — вторият глас измуча, — Ей, Берт, колко има още?
— Стигнахме — каза първият. — Тук е добре, к’во мислите?
— Ами, да. — Джо беше.
Колата намали, раздруса се явно по неравен път и спря.
— К’во хубаво тихо място, никой да не ни се меси — отбеляза Берт.
Трима, преброих. Пак добре, че не четирима. Лежах тихо и чаках.
Обувки ме натиснаха; вратите на колата се отвориха; стъпки се чуха по пръстта.
— Изкарай го и внимавай да не’земе да шмекерува — каза Берт. — Айде, Джо, дръж го. Тед и аз ще седим тук да не стане нещо.
— Дано да стане — отвърна Джо. — Не ща да го тряскам просто ей тъй.
Започвах да харесвам Джо. Другите двама се захилиха.
— Добре го даваш. — Берт изръмжа. — Аз не съм толкова мек, нито пък Тед. А Тед?
— О, чакам да му разбия главата — каза Тед весело. — Не съм пра’ил упражнения от две седмици.
Някой ме сграбчи за глезените. Издърпа ме от колата. Ударих си раменете в нещо, но успях да опазя главата си като ме строполиха на земята. Зачаках тихо някой да свали чергата.
— Сигурен ли си, че не го фрасна силно. Много е тихичък — беше Тед.