— Но не за дълго, приятелю — отвърна Джо — Я да го видим.
Свлякоха покривалото. Усетих студения въздух по лицето си. Лекичко погледнах през клепачи. Мярнах три масивни фигури, надвесени над мен, звезди и тъмно небе, наоколо дървета и храсти. Стори ми се нещо познато.
— Я дай светлина, Тед — изгрухтя Джо. — Да можем да го видим. .
Напрегнах мускулите си.
Мъждукащата светлинка от клечка кибрит очерта широко, грубо лице. Изглеждаше като великан. Устата му приличаше като муцуна на котарак след вечеря с омари. Той коленичи над мен и ме хвана за брадата с железните си пръсти. Не посмях да чакам повече. Повдигнах колената си и се завъртях, прицелих се с крака и успях да го ритна в гърдите. Беше като удар в тухлена стена.
С вой на ярост и изненада, той се отдръпна назад.
Една от другите масивни фигури се появи над мен. Той подскочи високо нагоре и приземи краката си първи — стар, ефектен атлетически скок, който изглежда лесен, но съвсем не е. Имах част от секундата да се отдръпна. Успях, забих жесток юмрук в главата му в момента, когато се приземи на половин крачка от мен. Май черепът му беше от камък, защото почувствах изтръпване в ръката си.
Бях на крака. Третият се втурна към мен. Той ме хвана за рамото и така ме завъртя, че ме хвърли назад. Аз се задържах, подготвих се за съкрушителен удар и с все сила бръкнах в лявото му око.
Въобще не чаках да разбера ефекта, а си плюх на петите и изхвърчах по тревата.
Освен трева като тепсия, някое и друго дърво или храст, нямаше къде да се скрия. Изглежда, единственият ми шанс беше да бягам. Присвих лакти към себе си, летях по тревата, надявайки се, че съм в по-добро положение от тях.
Диви викове и крясъци се разнасяха зад мен, после тишина. Аз бягах, докато не чух да запалват колата, и тогава чак погледнах през рамо.
Въпреки че тревата беше гъста, бе напълно възможно да се кара по нея кола. Знаех, че след минути те ще ме настигнат.
Аз забавих темпото, но продължих да се движа. Не исках да остана без дъх, когато ме настигнат, но не бях нетърпелив да се сграбчим пак. Бягството ми не ми се струваше вероятно. Може би нямаше да ме убият, но щяха да ме пребият. Помислих за Брадли, който чака тия кучета да се върнат и да разкажат какво са ми сторили и взех да го псувам.
Колата беше само на няколко ярда вече. Джо и Тед висяха на вратите, и когато ме стигнаха, скочиха и се нахвърлиха към мен.
Аз заблудих Джо и затичах в обратна посока. Тед летеше след мен. Аз се забавих и изведнъж се проснах по очи на земята. Тед се препъна в мен и заби глава в тревата. Преди Джо да ме приближи, аз побягнах отново, но Берт беше ме пресрещнал с колата и се оказах заклещен между нея и Джо.
Завъртях се и чаках Джо да дойде до мен, който размахваше и переше ръце. Аз се наведох да избегна удара, после успях да го мелна по носа и той отстъпи назад.
Но не можех да ги разигравам вечно. Накрая щяха да ме хванат, и аз ще съм толкова скапан, че ще разчитам тогава на тяхната милост. Аз се измъкнах покрай Берт, който тежко се приближаваше към мен, побягнах към едно дърво и се опрях на него.
Имах време да огледам околността. Не се виждаше ни къща, ни някаква сграда, нито пък светлини на път. Мястото беше пусто и отдалечено като Ъелската планина.
Тримата се наредиха, тръгнаха към мен и спряха.
Само като си помислих, реших че умиращият гладиатор би бил по-щастлив. Размахах юмруци да им покажа, че няма да им се дам лесно и зачаках.
Берт и Тед застанаха от двете ми страни, Джо — посредата.
— Сега, проклет идиот — каза Джо, приближавайки се. — Сега ще те пребием и после ти ще се махнеш от тая страна, а? Ако не щеш, пак ще те бием. И ще продължаваме докато не се чупиш.
— Схванах — отговорих. — Но не ме обвинявайте, ако пострадате. Обикновено не се бия с такива под моята категория. Не е моя стил.
Джо се задави от смях.
— О, туй е вече прекалено. Знаем как да се пазим, копеле. Май ти ще си тоя, дето ще пострада.
Почувствах, че не греши много.
— Айде, сплескай го, Джо. — Тед го пришпори. — Като ти свършиш, аз ще се заема с него.
— Няма да остане много за теб, като го почна — каза Джо и сви юмруци.
— Нямам нищо против — изгрухтя Тед. — Само малко ми остави.
Джо се замъкна тромаво към мен, кръглата му глава беше наведена и зъбите му се оголиха. Беше чаровен като горила, но дваж по-опасен.
Чаках го до дървото, доволен че луната е зад гърба ми.
Той продължи напред, тежките му крака се тътреха по тревата, като правеха хръс-хръс. Не знаеше какво щях да предприема, не знаеше дали щях да го ударя или не. Не рискуваше изобщо.
— Хайде, че загубихме цяла нощ — извика Тед нетърпеливо. — Искам да си ходя, ако ти не щеш.