Усмивката застина на лицето му и той студено ме изгледа.
— Прекаляваш с шегите си, Хармас — каза грубо.
— Не се сърди, приятел. Не съм в състояние да бъда тормозен.
Кристел седна в ъгъла, скръсти ръце в скута си и се опита да изглежда почтена.
Коридън се наведе към мен и каза:
— Хайде да спрем с тези глупости. Кой те подреди така?
Въздъхнах и отпуснах глава.
— Раздразних един дребосък и той изгуби търпение — затворих очи.
Кристел се размърда, покашля и прочисти гърлото си. Коридън изглежда, се ядоса.
— Виж какво, Хармас, така няма да го бъде. Забърка голяма каша и искаме да знаем какво стои зад всичко това.
— Казах ти — промърморих търпеливо. — Най-малко това си е мой проблем и аз ще се оправям. Няма да подам оплакване. Ще си платя разходите в болницата. Наистина не разбирам защо куп крака трябва да се изръсят тук и да ме разпитват кой, защо и кога.
Коридън тежко изпъшка и се поклати на стола.
— Бил си нападнат и имаш физически наранявания. Това е проблем на полицията. Твое задължение е да подадеш оплакване — възкликна той.
— Със сигурност няма да товаря полицията с работа — казах ядно. — Сам си го надробих, сам ще си го сърбам. Това е мой личен проблем и аз не желая ти или твоите хора да ми се навират. Тъй че забрави.
Коридън ме изучаваше за момент, после повдигна рамена.
— Добре — каза той — щом още страдаш от комплекса „да си оправя лодката сам“, няма какво повече да говорим. — Бутна стола си назад и стана. — Мисля, че те предупредих да стоиш настрана, нали? Изглежда и някой друг също те е предупредил. Ако има нещо общо с убийството на Маджи Кенит, трябва да ми кажеш или да си понесеш последствията.
— Ще си понеса последствията — казах пренебрежително.
Коридън изръмжа:
— Има ли или няма връзка с убийството на Кенит?
— Не бих могъл да зная. Грамадите, които ме биха не си оставиха имената и адресите.
— Значи сега са грамади?
— Точно така. Шегувах се за дребосъка. Познаваш ме: аз съм смел. Понесох повече отколкото, ако беше дребосък. Тия момчета бяха два пъти по-едри от Джо Луис. Дванадесет ми се нахвърлиха и аз се борих с тях два-три часа. И как само! Осем от тях ме молеха за милост. Други четири продължаваха да ме млатят. Обсадата на Сталинград нищо не струва.
Накрая аз спрях, защото Коридън ме погледна ужасно и излезе от стаята.
Кристел се втурна към мен.
— О, не трябваше да го дразниш така — каза тя шокирана.
— Може да ти докара неприятности.
Аз я хванах и я дръпнах към себе си.
— Не се тревожи, сладка моя — казах аз. — Той е достатъчно безобиден, но е чешит.
— Не го харесвам — каза Кристел и облегна глава на рамото ми. Заболя ме, но болката си струваше. — Не ми харесва начина, по който ме гледа.
— И как точно те гледа?
— За това мога да кажа само на мама — ми отговори тя.
След няколко минути влезе една сестра. Кристел я чу, застана до прозореца, опитвайки се да изглежда спокойна, което не й се отдаде много добре. Сестрата я отпрати навън, после премери пулса ми, намаза с нещо раните ми и каза да спя.
Странно наистина, но не се нуждаех от повече уговорки. И аз се събудих чак когато се заздрачаваше. Чувствах се по-добре, станах от леглото и скован отидох до огледалото и огледах лицето си със странни чувства.
Наистина бях по-зле, отколкото си мислех. С две черни очи, носът ми беше червен и подут, две синини на бузите, дясното ми ухо — счупено. Гърдите и ръцете ми бяха посинели от рани. Тримата здравеняка добре си бяха свършили работата.
Върнах се до леглото си, отпуснах се и реших, че още не съм готов да отговоря на Брадли. След някой друг ден щях да изненадам този плъх.
Чух стъпки, последвани от чукане на вратата.
— Влез! — извиках аз.
Вратата се отвори и дребен на ръст, неугледен мъж влезе вътре. Аз се втренчих в него едва вярвайки на очите си. Беше Хенри Литълджонс.
— За Бога — удивен извиках аз и се опитах да се надигна. — Какво те води насам?
— Добър вечер, мистър Хармас — каза плахо. Озърна се наоколо да остави шапката си, сложи я върху едни чекмеджета и пристъпи напред. — Наистина съжалявам, че сте в такова неприятно положение, сър — продължи той, явно шокиран от моята външност. — Надявам се, че бързо се възстановявате.
— Няма значение — казах нетърпеливо — Аз съм добре. Седни. Чувствай се удобно. Мислех, че си в Лейкхам.
— И там бях, сър — той си дръпна стол и седна. Повдигна панталоните си да не се намачкат на колената, като потропваше с крака. — Поне до днес следобед.